Айзък Азимов - Дете на времето

Мис Фелоус прошепна:

— Правите това, защото синът ви беше наранен. Не ви ли стана ясно, че Джери го е предизвикал със заяжданията си?

— Няма нищо общо с Джери.

— Сигурно няма нищо общо — процеди тя.

— Не. Повярвайте ми. Разбирам какво се е случило и знам, че Джери е виновен. Е, може би днешната случка поускори процедурата. Изтекла е информация. Нищо чудно — беше пълно с журналисти заради проекта „Средни векове“. Ще започнат да говорят за пренебрежително отношение към работата, за дивите неандерталци и разни други глупости. Това ще влезе в новините и ще развали впечатлението от днешния успех. По-добре да приключим с експеримента „Тими“ незабавно. И без това трябваше да си тръгне рано или късно. За предпочитане е да го върнем в миналото тази вечер и да оставим на търсачите на сензации колкото може по-малък кокал.

— Тими не е скална проба. Той е човешко същество и това ще го убие.

— Няма да го убие. Няма причини да смятаме, че пътешествието към миналото е опасно. Ще пристигне горе-долу на мястото, откъдето го взехме. Моментът на пристигането е изчислен приблизително на десет седмици от отпътуването му; плюс-минус десет дни в зависимост от ентропичното 2 2 Част от вътрешната енергия на тяло или система от тела, която не може да се извлече от тях и евентуално да се използува. преминаване и други незначителни технически подробности. Тими няма да почувства нищо. Просто ще си отиде вкъщи. Неандерталското момче ще се завърне в неандерталския свят. Вече няма да бъде нито затворник, нито чужд човек. Ще има възможност да живее свободно.

— Каква възможност? Та той е на седем години и е свикнал да се грижат за него, да го хранят, обличат, закрилят. Сега ще остане сам в Каменната ера. Не мислите ли, че племето му може да се е преместило през това време. Те не стоят на едно място, а просто се движат според природните закони. А дори и по някакво чудо да са останали, смятате ли, че ще го познаят? Пораснал е с три години за десет седмици. Че те ще се разкрещят и ще се разбягат на всички страни. Тими ще остане самичък и как ще се справи тогава? Кой ще се грижи за него?

Хоскинс поклати глава. Лицето му бе каменно, неумолимо.

— Той отново ще открие племето си и те радушно ще го приемат обратно. Съвсем сигурен съм. Доверете ми се, мис Фелоус.

Погледът й бе пълен с мъка.

— Да ви се доверя?

— Моля ви — каза той. Внезапно и неговият поглед се изпълни с мъка:

— Наистина няма начин. Съжалявам, мис Фелоус. Повярвайте ми. Съжалявам повече, отколкото ви се струва, но момчето трябва да си отиде и това е. Не ми създавайте допълнителни трудности.

Очите му приковаха нейните. В продължение на един ужасно дълъг момент тя мълчаливо и твърдо се взира в него. Накрая мрачно каза:

— Добре тогава. Нека поне се сбогувам с Тими. Оставете ме пет минути с детето. Надявам се, че може да ми позволите поне това.

Хоскинс се поколеба. После кимна.

— Вървете.

Тими се затича към нея. За последен път се гушваше в нея, за последен път го притискаше до себе си. С пръста на крака си привлече един стол до стената.

— Не се страхувай, Тими.

— Не ме е страх, когато съм с теб, мис Фелоус, Онзи човек на мен ли се сърди? Човекът отвън?

— Не ти се сърди. Само че не ни разбира. Тими, знаеш ли какво е това „майка“?

— Като майката на Джери ли?

— Ами да. Като майката на Джери. Знаеш ли какво прави майката?

— Майката е жена, която се грижи за теб и която е много добра и прави хубави неща за децата.

— Точно така. Майката е точно това. Искаш ли да имаш майка, Тими?

Тими наведе глава назад и се вгледа в лицето й. Той бавно, бавно я погали по бузата, после по косата, точно както тя го бе галила много, много отдавна.

— Ти не си ли ми майка? — попита той.

— О, Тими.

— Сърдиш ли ми се, че казах това?

— Не, не, разбира се.

— Защото, знам, че името ти е „мис Фелоус“ но… но понякога те наричам „мамо“ тук вътре. Джери нарича майка си така, ама той й го казва високо. Не е ли хубаво, че те наричам така, тук вътре?

— Напротив, прекрасно е. Никога вече няма да те изоставя и нищо лошо няма да ти се случи. Винаги ще се грижа за теб. Кажи ми „мамо“ високо.

— Мамо — доволно промълви Тими и опря бузката си в нейната.

Стана и без да го изпуска, се качи на стола.

Спомни си какво й бе обяснил Хоскинс. Всички предмети, които не бяха приковани, се понасяха през времето заедно с транспортирания предмет. Много неща в стаята бяха приковани, но не всички. Столът, на който бе стъпила, не беше прикован. И така да е. Ще го прежалят. Не беше важен. И други неща щяха да изчезнат. Нямаше понятие кое щеше да попадне в темпоралното поле и кое не. Не я интересуваше. Това не бе неин проблем.