Александър Кирилов: Кървави сълзи

— Честит рожден ден, Кроу. — Траск се обурна, но не видя никои. Изведнъж интуицията му подсказа да се мрудне и той се хвърли настрани, избягвайки един летящ към него камък с големината на главата му. Кроу извади сребурния си нож и видя нападателя. Както и предполагаше това беше вампирът Амос Радбърн — един от малкото, които знаеха първото му име, Майор в Армията.

— Ооо, Амос. От кога не сме се виждали. Близо година, а? — Кроу беше опитен боец и не се страхуваше от Радбърн. — Как вървят нещата Там?

— Не смеи да споменаваш Общността, предателио! Винаги съм знаел че си мекушав идиот, винаги!

— Но винаги си бил с по-нисък ранк от моя, винаги си бил мои подчинен — каза злобно Траск — Но сега предполагам са те назначили на моя пост, като Капитан. Или като се замисля… щом си тук и сега, маи не са те назначили, а?

— Назначиха онзи идиот Тревър Хъл, но все едно. Сега аз ще доставя главата ти лично на Пресидента и ще стана Генерал!

— Нима си вярваш? Ти никога няма да станеш добър боец.

Разярен, Амос се нахвърли върху Кроу, които ловко отскочи на страни и ритна Радбърн в гърба. Майора се изправи и отново атакува, но със същия неуспех.

— Хора вече не убивам, но вампири… — промълви Кроу. След като Амос се отказа да го повали на земята и извади пистолет, Траск реши да деиства бързо и прати ножа си право към сърцето на Радбърн. Тои обаче отскочи на страни и ножа се заби в ръката му. Без да чака повече, Кроу се нахвърли върху гърчещия се от болка вампир и му изпи кръвта. „Вкусно“ — каза на себе си белокосият вампир след това погледна часовникът на ръката на Амос. Беше вече 23 часа. Кроу Траск, вече бе на 112 години.

— Кътър-чу се дълбок глас… няколко човека стояха в дълга бяла зала… с две врати една в дъното и друга точно пред тях… всъщност това не бяха хора, а ангели и това не беше гласа на кой да е, а както сами се досещате сигурно… да на Господ… при думите му един от Ангелите се изправи, загаси цигарата си и тръгна към вратата… отвори я и срешу него седеше… да старец с дълга бяла брада, а до него Исус… точно както сте го виждали на всичките му икони и тем подобни…

— Здрасти шефе… — усмихна се Кът и погледна със ледено сините си очи Бог, погледна Христос и му намигна, показвайки, без стареца да го види, цигарите си… знаеше, че Христос също пушеше, само че тъй като трябваше да служи за пример баща му не му даваше…

— Сте престанещ ли да го дразнищ а… — обади се Господ… Кътър скри цигарите си и се захили… — за… хмм… от колко време си тука…

— Еми след 2 седмици сте стана 500 години щефе…

— Да значи за 500 години от както си прекъснал земния си живот на земята не се ли научи че:

Първо — тука не се пуши…

Второ не трябва да ме наричащ шефе и

Трето… трето не се сещам но сте ти кажа, когато ми дойде на ума…

— Е вече си старичък… — избъзика го Кът…

— А да и трето не трябва да се бъзикаш с мен.

— Че аз почти не се бъзикам…

— Офф — въздъхна тежко Господ — с теб не може да се излезе на глава… — след, което се уммихна… — между другото имам нова мисия за теб…

— Шефе ся за какво ще ме прасташ на земята… аи моля ти се остави ме тука да си поживея… последния път като бях всички се молеха да отиде сина ти… аиде стига толкова си го пазил…

— За него ще има време… не е дошъл момента още…

— А кога сте дойде след осте 2000 години така ли…

— Ти не се бъркай където не ти е работата…

— Добре… — каза смирено младежът… — каква сте е мисията…

— Ще разбереш…

— Шефе и миналия път така ми каза и така и не разбрах каква ми е мисията…

— Но я изпълни…

— Оф добре, а как сте сляза да летя ли до долу или пак трябва да се раЖдам…

Ще летиш този път сте си ангел и на земята…

— Да обаче дано да не ме прасташ да пазя някой… ония тъпанар беше ужасен. .беше магнит на беди направо… лазеше ми по нервите… чак на мен ми идваше да го убия…

— Сега не трябва да пазиш никой… трябва да помогнеш на някой… сте разбереш на кой и с какво…

— Добре… хайде чао ви-след което се обърна и излезе през друга врата… беше се оказал на ръба на един облак той разгърна криле и скочи… падаше известно време, след което размаха криле и полетя… след известно време тупна леко на земята и скри крилете си… огледа се и видя, че се намира по средата на някаква малка равна полянка… от всякъде го заобикаляха дървета…

— По дяволите-измърмори той… извади от джоба си цигара и я запали… гората напомни за майка му… той избърса окото си от което се стече самотна сълза огледа се избра посока и тръгна…