Адам Кенеди - Принципът на доминото

— Аз самият имам няколко поръчки. Ще се срещнем след един час край фонтана на площада.

Телма тръгна, а аз паркирах колата и отидох в кантората по недвижимите имоти и намерих дамата, с която говорих по-рано.

— Някакъв напредък? — попитах.

— Не, мистър Уолдроун, все още не.

— От думите ви онзи ден си помислих…

— Сигурна съм, че ще открия купувач съвсем скоро. Ще ви телефонирам веднага, след като има добри новини.

Преди да изляза, я попитах къде бих могъл да открия отдела за имигранти. Тя дойде до вратата и ми посочи пететажна сграда надолу към пристанището.

Като наближих, видях едно боядисано в яркозелен цвят тухлено здание. Отвътре изглеждаше тъй, сякаш никога не е било завършвано. Кръпки сурова мазилка, пукнатини в тавана, дупки от липсващи тухли в пода. Видът на асансьора също не ми вдъхна доверие, така че изкачих пеша трите етажа до канцеларията на Руис.

— Капитан Руис е в Сан Хосе — рече секретарката му.

— Кога очаквате да се върне?

— С английския съм… — Тя направи жест с ръце.

— Кога се връща тука? — повторих бавно.

— Не знам. Може би утре.

— В него е паспортът ми. Мога ли да си го получа обратно?

Тя кимна с глава и се усмихна.

— Да, ще го получите от капитан Руис веднага щом той се върне от Пунтаренас.

Когато се срещнахме, Телма попита:

— Всичко наред ли е?

— Всичко е превъзходно. Хайде да се поразходим.

Прекарахме там остатъка от деня, нагоре-надолу по улиците, обикаляйки магазини и кафенета. Обядвахме в един ресторант на открито, близо до доковете, и гледахме как фериботите спират и потеглят. Платих сметката и попитах келнера накъде отива фериботът.

— Към полуостров Никоя — отвърна той. — Много е красиво. Playas hermosas 1 1 Красиви плажове (исп.). — Б. пр. . Удобно за плуване. Красиви плажове.

— Мога ли да откарам колата си там?

— Вашата кола? Si. С ферибота.

Когато отидохме до дока, попитах Телма:

— Искаш ли да попътуваме с лодка?

— Разбира се.

— Ще превозим и колата и ще я караме оттатък. Близко да ума е, че щом прекарват коли там, трябва да има и подходящи пътища.

— Не е ли много късно вече? Докато стигнем дотам, и ще бъде време да се връщаме обратно.

— Няма да се връщаме. Ще намерим място, където да прекараме нощта.

— Но аз нямам никакви дрехи.

— Ще ти купя каквито ти трябват.

— Дори не си нося пуловер.

— Ще ти купя пуловер. Хайде. Ще си устроим парти. Ще прекараме медения си месец на полуострова.

Тя ме прегърна.

— Мисля, че ние точно това правим от три дни, караме медения си месец.

— Така е, ще го продължим още малко.

Останахме там пет дни. Пътувахме с колата на север към Никоя, после към Санта Крус и към плажовете на западните брегове. Оттам поехме по коларските пътища, полуголи, смеещи се, опиянени от вино, кръстосващи плажовете. Случваше се да спим в мотели, в колата, на земята върху одеяло, обсипани с лунички и загорели, с пясък и сол в косите, без да се грижим за нищо, без да носим багаж, без срокове и разписания, без книги или карти. Купувахме каквото ни беше нужно от магазините, спяхме и ядяхме, ходехме, тичахме и плувахме, падахме голи в леглото или на пода, плувахме малко и се отправяхме към следващото място, където ни хрумнеше.

Исках да бъде така. Жадувах за такова време с Тел-ма. Без никакви ангажименти, с пари в джоба и без сянка от усещането, че някога сме били част от някакъв друг свят, по някое друго време. Така исках да бъде, лудо и нереално, с непознат език, който да ти звучи в ушите, със странна храна и места и лица, които изобщо не ти напомнят за хора от Западна Вирджиния или Северна Каролина, или Чикаго, или Индианаполис, или някъде от килията.

Още когато се качвахме на ферибота в Пунтаренас, знаех, че заплетеното кълбо, което бях оставил зад себе си, ще си остане там — хората и главоблъсканиците, проблемите, които не можех да реша, и нещата, които не можех да забравя. Но докато се случеше това, докато утрешният ден не беше започнал да ме притеснява отново, исках нещо особено и потайно, лично за нас с Телма. И тя го искаше. И ние го имахме по-хубаво от всичко, което някога бях планирал и мечтал.

Беше десет часът сутринта, когато се върнахме в Пунтаренас. Телма почака в колата, докато аз се отбих до службата по недвижимите имоти. Сивокосата дама беше пак с нейната сребърна огърлица. Тя ме видя още като влязох и ме посрещна при първото бюро с широка усмивка.

— Все още нищо, мистър Уолдроун.