Адам Кенеди - Принципът на доминото

Бях забравил колко малка беше тя, колко плаха и уязвима, страхуваща се от светкавиците, внимателна с хората, как леко говореше и се усмихваше, пълна с желание да те зарадва, топла, мила и доверчива, без никаква броня или защитна окраска, невинно и плахо дете от едно друго време, опитващо се да ходи босо по ръждиви пирони и натрошени стъкла.

Когато се изкачих по стъпалата и я прегърнах, тя се разплака. Покрих раменете й със сакото си и можах да почувствам през ризата си ръцете й — студени и треперещи. Стояхме така дълго време, притиснати един към друг, докато тя спря да плаче и се умълча. Тогава ме погледна и каза:

— Имаме даже и малко уиски.

Седнахме на терасата и си пийвахме сред прохладната нощ и гъстия листак на дърветата наоколо. После аз останах в кухнята и я наблюдавах как приготвя вечерята. И през цялото време Телма не спря да говори — докато се хранихме и после на терасата, когато пихме кафе и пушихме силни, тъмни цигари.

— Не ми се напускаше Индиана. Исках да остана близо до теб дори и да не ме виждаш или да говориш с мен. Живях известно време в Хобарт, знаеш ли това? Бях там повече от година, след като ме пуснаха условно. Обадих се на една обява, която някаква жена на име Клара Онърдонк беше пуснала във вестника.

Тя беше шивачка, преправяше главно дрехи. От няколко пункта за химическо чистене идваха основните й клиенти. Когато пристигаха за поправки или други шивашки услуги, те просто я затрупваха. Събираше й се твърде много, така че просто не можеше да се справи. И тогава тя пусна обява, че търси някой, който да й помогне.

Спогодихме се веднага. Клара беше вдовица и живееше сама. Докато бил жив мъжът й, е била фермерка. Тя обичаше да говори за посеви и за добитък, за времето, за разни рецепти, как да се сготви това, как да се изпече онова. Така че се разбирахме чудесно. Тя ми даде под наем стая на нищожна цена, приспадаше я от доходите ми и ме снабди със собствена шевна машина. Така че бях наистина много заета. Тя беше направила голяма работилница от всекидневната си стая и трябваше да ни видиш как работехме там. Клара никога не спираше да говори и да се смее, радиото свиреше непрестанно, а нашите две машини бръмчаха…

Тогава Телма изведнъж стана, дойде до мен и ме прегърна.

— Боже мой, Рой, не ми позволявай да дрънкам толкова много. Пет пари не давам за всичко това. Поне сега.

Играех с Телма същата игра, каквато и Тейг с мене. Знаех това. Мислех, че колкото по-малко информация има тя, толкова по-щастлива ще бъде. И в по-голяма безопасност. Докато нямаше какво хубаво да й съобщя, реших да не й говоря нищо.

— Те знаят ли кога ще има нов процес? — попита Телма.

— Трудно е да се каже. По някой път е трудно да се уреди бързо.

— През цялото време, докато бях в затвора, и после, когато излязох, а ти все още беше вътре, бях напълно смазана. Мислех си, че хора като нас нямат шанс, че ако някой иска да бъдем в затвора, нямаме друг избор, освен да отидем там. И сега изведнъж се появяват тези мъже и казват, че всичко, което искат, е да ни помогнат. Не мога да го повярвам. Те явно са хора от по-висока класа. Имам предвид това, че когато ти кажат нещо, не е трудно да им се повярва.

— Така е.

— Имам хубаво предчувствие за всичко — рече Телма. — По-рано не бях толкова сигурна. Мислех, че едва ли не има нещо невероятно в това, да се срещнем в една чужда страна и т.н. Но сега смятам, че образованите хора могат да действат само така — гладко и безболезнено. Всичко се оправя с течение на времето. Мислиш ли, че ще останем тук, докато дойде време за процеса?

— Не съм сигурен. Ще ни кажат, предполагам.

— Обзалагам се, че процесът ще мине като по вода. И после ще пишат по вестниците, че си съвсем невинен. Просто няма да го дочакам.

Колкото повече говореше Телма, толкова повече осъзнавах, че не мога да й разкажа онова, което знам. Нямаше да го преглътне. И така, аз само кимнах с глава, измислих отговорите, които щяха да й бъдат приятни, и не се осмелих да проговоря.

Два дни след като пристигнахме в Коста Рика, отидох с колата до Пунтаренас с банковата книжка в джоба си.

Касиерката ме изпрати до бюрото в ъгъла, където седеше един плешив мъж и си бършеше очилата. Като му казах името си, той се изправи, раздруса ми ръката и ми донесе стол.

— Радвам се, че дойдохте при нас, мистър Уолдроун. Коста Рика приема добре новопристигналите американци. Шест хиляди души от вашата страна живеят тук през цялата година.