Рамзи Кембъл - Придружителят

— Тия дечица май се опитват да се качат гратис… — обърна се той към човека на касата.

— Хей, вие… Да, да вие там! — мъжът се развика. — Май съм ви мяркал наблизо! Хайде, омитайте се! И да не съм ви видял тук повече!

С весели викове децата се разбягаха, като се хванаха за ръце.

— Нещата доста са се променили — рече Стоун, като въздъхна с облекчение. — Предполагам, че вашата въртележка е останала от стария панаир?

— Старият панаир ли? Не, не е оттам…

— Помислих си, че старият панаир е разрушен и заменен с този.

— Не, още си е тук, на същото място. Или поне това, което е останало от него… — каза замислено мъжът. — Ако искате да го разгледате, трябва да минете ей оттук — това е най-краткият път. Ще стигнете за пет минути, ако все още е отворено.

Месечината блестеше над покривите, когато Стоун излезе от панаира и пое по тясна терасовидна уличка. Лъчите на нощното светило къпеха върховете на комините и нащърбените била на най-високите керемиди. Вътре в къщите, отвъд мъничките късчета земя, минаващи за градинки, Стоун забеляза посребрени от телевизорите, застинали лица.

Стигна до едно кръстовище, което пресече. Отсреща някаква посипана с чакъл алея, оградена от ниски дървени стоборчета, продължаваше по дължината на напълно подобна улица. „Върви право напред!“ — каза си Стоун. Луната озари покривите, оставяйки в ретината му белоснежен отпечатък. Мигайки с очи, в момента, в който навлезе в другата успоредна улица, стори му се, че забеляза група деца да изскачат от тази, която току-що бе изоставил, а после да хлътват по алеята.

Мъчително безпокойство го стегна в стомаха, но преди това се запита дали не бе по-добре да се върне назад. Колата му беше паркирана досами дигата и за по-малко от пет минути щеше да стигне до нея. Вероятно бяха същите момчетии, които бе изненадал край флипера, зажаднели за отмъщение. Може би бяха въоръжени с ножове и счупени бутилки — телевизията със сигурност ги беше научила как да си служат с тях. Токовете му чаткаха зловещо в тишината. Чезнещи в тъмнината, край къщите се отваряха мрачни пътечки, водещи към алеята. Стоун се затича, опитвайки се да заглуши и направи по-меки стъпките си. Момчетата не издаваха никакъв шум, поне той нищичко не можеше да долови. Ако успееха да го приклещят в някой ъгъл и да го извадят от равновесие, щяха за отрицателно време да му натрошат костите, преди да успее да се изправи. А на неговата възраст съществуваше риск това да се окаже фатално. Нов проход се бе сгушил между къщите, чиято безучастна маса се възправяше като надвиснала заплаха. Той трябваше да се задържи прав, каквото и да се случеше, не трябваше в никакъв случай да пада. Ако момчетата съумееха по някакъв начин да го възпрепятстват, нямаше да му остава нищо друго, освен да вика за помощ. Само че кой ли щеше да го чуе? Дали наистина не бе по-добре да се върне? Къщите се отдръпнаха от дясната му страна, когато уличката направи рязък завой, а тези отляво още повече се надвесиха. Пред него, зад стена от нагъната ламарина, се бе разпрострял старият панаир.

Стоун спря запъхтян, мъчейки се да сдържи дъха си, преди да са отзвучали шумовете от алеята. Там, където се бе надявал да намери добре осветена улица, водеща към дигата, двата тротоара неочаквано свършваха своя бяг като отсечени и стената от нагъната ламарина препречваше пътя му. В средата й обаче металът бе понадигнат като капак и назъбена пролука зееше насред графитите, осветена от луната. Панаирът бе изоставен и пуст.

Тъй като последната уличка, която бе забелязал, се намираше преди завоя, Стоун предпочете да се промъкне през отвора, изрязан в метала. Обходи с очи празната улица, осеяното с парчета от тухли и стъкларии шосе, мислейки си, че в крайна сметка това може и да не са били същите момчета. После спусна капака на ламарината зад себе си, преди по-добре да огледа мястото.

Кръглите барачки, дългите върволици от мишени, ниските верижни автомобилчета, сводовете и стените на огледалата взаимно се обгръщаха в светлини и сенки, а по-нататък се разтваряха в полумрака на алеите, които ги разделяха. Дори самата въртележка бе забулена в мрак, вкопчил се в платнището й. На приглушената тук лунна светлина дървото му се стори грапаво, а боята олющена и напукана. Ала сред машинките и смълчалите се бараки едно от панаирджийските развлечения, поне то, бе слабо осветено — влакчето на ужасите.

„Влакът-фантом!“ — спомни си той.

Стоун се отправи към него. Лицевата му част излъчваше бледа, зеленикава луминесценция, която на пръв поглед наподобяваше лунен лъч, но много по-наситен. Стоун забеляза на релсите една вагонетка, съвсем близо до входа. Доближавайки се до нея, с крайчеца на окото мярна група мъже, вероятно панаирджии, които говореха и жестикулираха в сърцето на мрака между две бараки. Значи панаирът не беше съвсем опустял. Може би скоро щяха да затварят, но сигурно щяха да му позволят да се повози един път, след като влакчето на ужасите още бе осветено.