Рамзи Кембъл - Придружителят

„Ах, да…“ — измънка неопределено той.

Когато се покачи на платформата, изпита леко притеснение, но като че ли никой не го наблюдаваше.

— Е, все пак можете да ми платите — избоботи ненадейно главата в рамката и от устата й се понесоха кълбенца дим. — Наложи се на сина ми да отсъства за десетина минути…

Косите на мъжа имаха същия цвят като дима от лулата му. Устните се впиха за миг в мундщука и главата се усмихна.

— Чудесна въртележка! — похвали Стоун.

— Явно разбирате от въртележки?

— Всъщност, съвсем малко…

Мъжът като че ли се разочарова. Едва ли щеше да си намери компания за разговор. Стоун побърза да допълни:

— Ходил съм на много панаири. Всяка година им посвещавам почивката си. Може би ще напиша за тях книга, но ми се ще да пообмисля идеята…

Вярно бе, мисълта за това го бе изкушавала, ала той никога не си бе водил бележки или каквато и да е документация по темата. А му оставаха още десет години до пенсия, време, в което проектът за написване на книгата със сигурност щеше да се обогатява.

— Всяка година ли пътувате сам? — запита главата.

— Има си своите предимства. Първо — излиза по-евтино. Позволява ми да правя икономии. Възнамерявам преди да се пенсионирам на посетя Дисниленд и Пратера 1 1 Дисниленд и Пратер — увеселителни паркове. Бел. прев. във Виена.

Той веднага си спомни за голямото Виенско колело в увеселителния парк на Виена, така добре описано в „Третият човек“ 2 2 „Третият човек“ — роман на Греъм Грийн. Бел. прев. , за Хари Лайм, превъплътен на екрана от Орсън Уелс, за стремителния бяг на земята, която като че ли се проваляше по вертикала.

— Ще се повозя малко на въртележката — каза после.

Потупа твърдите дървени рамене на коня и се сети за един приятел от детинство, който си имаше люлеещо се конче в детската стая. Стоун се бе яхвал два или три пъти на кончето и всеки път биваше обземан от трескава лудост, особено когато наближеше времето да се прибира вкъщи — стаята на приятеля му винаги бе по-оживена, по-весела от неговата и навеждайки се сега към дървената шия на коня, той като че ли се вкопчваше в тази приветлива стая.

„Странно е, че си спомням за всичкото това тъкмо сега! — помисли си. — Сигурно е така, защото от години не съм се качвал на въртележка!“

Въртележката потръпна, конят под него подскочи, после пак се спусна. И докато бързината постепенно се увеличаваше, Стоун мярна, че на входа се изсипа тълпа посетители, които се пръснаха из панаира. Направи гримаса: за няколко мига това място му бе принадлежало. Имаше ли нужда те да се появяват точно в момента, в който щеше да се възползва и наслаждава максимално от въртележката?

В един миг тълпата остана извън зрителното му поле. Грамада от железарии и флипери се изниза пред него. Насред блъскащите се автомобилчета някакъв гигант с разкривена усмивка и тяло на бъчва се въртеше около себе си, размахващ мършавите си ръце като регулировчик. Електрическа цигара бе забучена в устата му и присвяткваше в ритъма на бавния му протяжен смях. Много тънък, почти писклив глас, размесен с някакво бучене, провлачено четеше печелившите числа от лотото. Въртележката се завърташе все по-стремително, сцените от панаира пробягваха пред очите на Стоун като бързосменящи се рисунки на магическа латерна. Без съмнение той не се беше нахранил добре в желанието си да се запази изцяло за захаросаните ябълки, но вече бе започнало да му се вие свят. Бе същото като във вихрените и мъгливи сцени от панаира в „Събота вечер, неделя обед“ , панаир, който никога не му беше харесвал — толкова бе мрачен и злокобен. Много повече предпочиташе той сцените от панаирите в „Непознатият от Северния Експрес“, „Като порой“, „Третият човек“ и дори убийството на панаира в „Престъпление в Музея на Ужасите“ . Стоун тръсна глава, опита се да овладее потока на мислите си.

Воят на вятъра се надигна с една октава, размесен със зловещи писъци. Беше запис, който извиваше като водовъртеж около къщичката-лабиринт на влакчето-фантом, така той наричаше влакчето на ужасите.

При едно от завъртанията Стоун видя опашката чакащи, пристъпващи от крак на крак под огромните лапи на Зеления Струпей. Всички наблюдаваха Стоун.

„Не — разбра той при следващото завъртане. — Не гледат мен, а въртележката!“

За тях Стоун бе само детайл, появяващ се на моменти. В края на опашката обаче, чоплещ носа си и втренчил поглед в него, стоеше баща му.