Елин Пелин - Две мнения по въпроса

Шуми Искъра буен и мътен, пенят се водите му по камъните, бият се в скалите, спокойно утихват под пясъците и пак се спущат по бързеите из кривия живописен пролом. Майското слънце свети празнично на чистото лазурно небе и към него се повдигат ту свежи и зелени, ту голи и скалисти разхвърлените върхове на Стара планина.

Сред тая поезия, до брега на реката, в едно хубаво кътче под китна горичка, пълна със славеи, гургулици и кукувици, бае Ради и Трендафилчо Жълтия, дошли от София с увеселителния влак, седят с въдици в ръце и ловят риба. Пред тях насреща на една издигната равнина, затулена от гористи баири, е държавата на нане Пасун — къщата му, ннвите му, ливадите му, кошарата му, жена му и децата му. Белее му се къщичката на слънцето, люлеят се нивите, цъфтят ливадите, но никаква душа сега се не мярка там.

Бай Ради и Трендафилчо хвърлят въдиците мълчаливи, съсредоточени в тапите, гледат насреща усамотеното царство на Пасуна, потънало в тишина, и повеждат разговор.

— Няма го днеска Пасун — казва някак загрижено бае Ради и сваля каскета от побелялата си глава, за да изтрие потта си. Трендафилчо Жълтия обръща към него младото си пълно загоряло лице и малките му сиви очички лукаво светват.

— Какво се хилиш? — казва бае Ради и изважда въдицата, за да промени червея.

— Нищо — отговаря бързо Трендафил и дърпа бързо въдицата.

— Какво? — повдига се бае Ради с любопитство.

— Нищо, изяде ми червея. И днес ще се върнем без риба…

— Ех — въздиша бае Ради, — обезриби се реката… Какво беше едно време — пръчката ще ти изядат, като я хвърлиш, а сега…

— Сега си купуваме от бае Пасун, но днес няма да ни огрее.

— Ех, де го Пасун! На събор е отишъл. Днес има събор, не знам на кой си манастир. Виж, жива душа не шава из държавата му.

— Спи по сенките… Пийнал е, па си е полегнал…

— И серкмето му не виждам. Кога е тук, серкмето му съхне, там е… пред кошарата. Няма го, няма го Пасун. Без риба ще се върнем.

В това време из нивите на бае Пасун изникна, като мак, някакво момиче с червено чадърче, с бяла блузичка, огледа се наоколо и седна. Само червеното чадърче стърчеше над класовете и се клатеше.

Бай Ради и Трендафил загледаха внимателно нататък.

— Навярно Пасун гости има, познат е на цяла София — рече бае Ради и почна да туря нов червей на въдицата.

Трендафил гледаше втренчено към червеното чадърче в нивите и малките му сиви очи като че бяха пораснали.

Отведнаж край чадърчето се изправи фигурата на младеж по риза, с разкопчани гърди и почна да се озърта на всички страни. После се наведе и каза нещо на червеното чадърче. То скочи бързо и се изправи.

— Ха — рече заядливо бае Ради, — ти мислиш, че е сама, а?

— Хич и на ума ми не дойде.

— Знам те, знам те…

Навярно младите не забелязаха рибарите, защото младежът завря глава под червеното чадърче и залепи продължително уста върху устата на другарката си.

— Браво, браво, ах… И аз съм тръгнал по риба пуста. Това е работа за мене. Еееех, ех!

— Възмутително — обади се бае Ради, свали каскета си и го остави на земята. — Да правят такива работи из светите хорски ниви. Сигурно това е някоя госпожица от семейство, възпитавана, глезена и е излъгала, че отива с компания на екскурзия. Ти как мислиш? Защо младежта, крилатата, златната младеж, тъй много се е пристрастила към туризма? Видял ли си туристи самички, без женска компания? Най-напред почнаха с групови излети, с водачи, с команди. И аз така съм ходил едно време. Пазеше се приличие. А жени идеха рядко. С баща си, с брата си, със свои. Тия групи после се разсипаха в групички без водачи. Намешаха се братовчеди. Мина се някоя година и друга, тия малки групички се разсипаха на още по-малки, а днес, приятелю, няма групи. Днес подвамка, подвамка. Мъжко и женско, момче и момиче… Туристи, любители на природата. Ти мислиш, че виждат нещо от природата, че се възхищават от нея, че идат за чист въздух, за почивка, за здраве?

— Хич не мисля тия работи, бай Ради. Аз знам защо търсят самота… знам и ме е яд, че не последвам примера им. Ама ти ме подмами с тая въдица. Пристрастих се към тоя глупав спорт. То да хващам нещо, добре, ами нищо. Колко пъти съм се клел да зарежа тоя тапа-серсемлък, не мога. Наближи събота и нещо ме загложде. Пък и ти като кажеш: „Хайде, стягай се за утре“, съвсем полудявам.

В това време младежът насреща пак завря главата си под червеното чадърче.

— Не мога да гледам — извика възмутено бае Ради. — Какви са тия бащи, които оставят децата си без контрол. Аз мойта дъщеря вън от града не пущам. Да, когато излезем семейно — друго е. Таз сутрин рано-рано отиде у леля си, след мен е отишла и майка й. Лелини й имат вила в Павлово. И те държат строго дъщеря си. Шеткане-меткане не позволяват. И майка и е строга. Настоява да я женим още млада. И момичето си знаем…