Хал Клемент - Огнен цикъл

На края Крюгер бе така разгневен, че щеше да бъде много чудно, ако скритото същество го бе разбрало, но то очевидно бе успяло.

— Отчасти си прав — бе спокойният му отговор.

— Отчасти, а? Прав съм от игла до конец. Хайде де, покажете се да ви видя!

— Страхувам се, че това е невъзможно точно сега.

— Защо не? От мен ли ви е страх?

— Не съвсем. Но ако се срещнем при едни и същи условия, това неминуемо ще причини смъртта на единия. Аз не мога да оживея във вашата среда, а и вие навярно няма да издържите в моята; поне за Дар Ланг Ан това е напълно сигурно.

— Тогава не вие, а той е потомъкът на първите обитатели на този свят. Вие сте дошли отвън и сте го завладели!

— Не знам достатъчно от миналото, за да опровергая твоята идея, но имам основания да се съмнявам в правотата й.

— Всичко е толкова ясно!

— Твоето безкрайно сигурно твърдение е основано на прекалено малко сведения. Склонен ли си да обещаеш, че няма да казваш нищо на хората на Дар Ланг Ан, за което ние не сме съгласни…

— Не!

— Остави ме да свърша… Докато самият ти не успееш да научиш достатъчно за нас, за да си изградиш безпристрастно мнение?

— Кой ще реши кога едно мнение е безпристрастно?

— Съгласен съм да те освободя от твоята привързаност веднага, щом пожелаеш, без да забравяш малката подробност, че по същото време мога да намеря за по-целесъобразно или необходимо да освободя себе си от самия теб.

— И как си представяте да спазвам обещание, изтръгнато при такива условия?

— Не бих те посъветвал да кажеш или да направиш нещо, което да ми даде основание да се усъмня в честността на твоята дума. Сигурен съм, че разбираш защо.

— А Дар?

— Както вече казах, той може да говори каквото иска, докато е жив. Той не знае нищо, което не трябва да сподели със своите хора.

— Той чу, когато разговарях с вас за електричество.

— Спомням си.

— Добре тогава. Няма да казвам нищо без предварително предупреждение, но ви уверявам, че ще се наложи да ме убеждавате здравата.

От говорителя се разнесе нещо много подобно на въздишка на облекчение.

— Ето, така е за предпочитане — бе отговорът. — Независимо дали ще ми вярваш, или не, но бих искал нашите отношения да бъдат такива, каквито изглеждат твоите отношения с Дар Ланг Ан.

— След тези предизвикани произшествия доста нещо трябва да се направи, за да ви повярвам.

— Думите ти ме карат да се чудя дали е възможно твоята раса да не прави никога грешки. Защото моята прави. Както и да е; по-добре е да се заловя с обясненията. Преди всичко ти грешиш в представите си, че ние просто използваме расата на Дар Ланг Ан за принудителна работа. Практически това е изключено, тъй като ние не можем да живеем при техните условия. От тяхната смърт, която ще настъпи след няколко години, започва времето, когато ние ще можем да живеем нормално на този свят.

— Искате да кажете, че вие живеете по времето, когато те са мъртви и…

— И повечето от нас умират, когато дойде времето да живеят те. Така е.

— Значи градът между вулканите е бил построен от вашите хора!

— Да. По времето на нашата смърт го поддържат неколцина мои сънародници, един от които съм и аз.

— Ето защо имаше електричество в онази сграда.

— Кога? Сега ли?

— Да. Бяхме в града малко преди да дойдем тук.

От говорителя се посипаха звуци, които бяха доста далече от възможностите на човешките гласни струни; последва ги кратко мълчание. След това невидимото същество заговори отново:

— Благодаря ти. Преди известно време ми се наложи да превключа енергията, за да задвижа един парен клапан; подозирам, че ти беше причината за това, а после забравих да го изключа. Да, изглежда младостта ми е отдавна отминала.

— Вие говорите за онази машинария в кратера отвъд града; нали нея включихте?

— Отначало не, защото има и автоматика. Парата идва от същия подземен източник на топлина, който подхранва и гейзерите. Практически топлината е неизчерпаема, но водата не е. На края ми се наложи да прибягна към ръчния вентил, тъй като загубата на пара застрашаваше по-голямата част от нашите съоръжения. Значи прав съм, че ти си причинил повредата, така ли?

— Боя се, че е точно така.

И Крюгер му разказа цялата история отново с присъщото му хубаво чувство за хумор.

— Ясно — каза другият на края. — Вярвам, че ще имаш време да махнеш онези камъни, преди да се върнеш на ледената шапка. Бих могъл да накарам и моите хора да свършат тази работа, но имам причини те да не слизат все още там.