Елин Пелин: Душата на учителя

Селяните от село Криво школо отдавна знаеха, че учителят им е болен и че някой ден ще ги изненада да умре.

Той бе почнал да линее от някаква си невярна болеет и лицето му от ден на ден тъмнееше, снагата му съхнеше, а очите му се разгаряха и ставаха светли, някак страшно светли. В тесните му гърди бе се заселила една суха кашлица и ги дереше безмилостно, без да може горкият да я изкашля. Селяните гледаха как вечер бедният учител се връща от училището уморен, немощен и как след всеки двадесет крачки се спира и продължително кашля.

— Хубави дъски цепи даскалът — казваха те, — скоро ще ни кара да му ги ковем.

— Глътна му здравето това пусто училище. Тая кочина го изяде!

Училището, наистина, бе ниско, тясно, с изровен под, без дъски, с тесни прозорци, с мръсни стаи, натъпкани с деца до вратата. В него учителят работеше и слабите му гърди цели години непрекъснато заедно с въздуха, даден от бога да освежава кръвта, поемаха праха и нечистотиите, в които живееха селските болести.

И един прекрасен ден, след като свърши занятието си в училището, учителят се върна у дома си, легна и умря. Работата се свърши благополучно. Е, всичко е тленно!

Излезе душата на бедния учител, остави безжизненото, сухо тяло и седна на вратата да чака небесни пратеници да я приберат, за където и е мястото — за рая или за ада.

Чака душата, чака, а никой не иде.

„Каква е тая работа? — мислеше си тя, седнала на училищния праг. — А, благодарим — аз знам и да се върна.“

Но тя погледна сухото мъртво тяло, което преди малко крепеше, и разбра, че няма да бъде много щастлива, ако се върне. Пак да заскита от село на село, пак кредитори, пак кметове, пак калове, студове…

И душата почна по-силно да негодува:

„Каква несправедливост. Да ме държат тука, да чувствувам миризмата на това мършаво тяло, което тъй глупаво се е проснало там и което ме мъкна цели години със себе си, за да ме храни само с мечти и идеали. Наситих се. Друг свят съм мечтал, в друг свят минавам. Де да видим там как я карат! Или как ще съм принуден да пращам дописки по вестниците.“

Душата затрепера от яд и студ.

Беше зима. Сух помръзнал сняг покриваше всичко. Синя студена мъгла бе се свила като плащ над поля и гори и дърветата скърцаха от скреж. Жива душа се не мяркаше по пътищата.

Но ето че нейде из мъглите се зададоха тичешком двама непознати пътници. Те вървяха тъй бързо един след друг, че наоколо им се вдигаше вихрушка от снежен прах.

„Бре! — рече душата на себе си и изтръпна. — Дали не иде инспекторът? Уредихме я! Днес е делник, а като посети училището, ще го намери пусто! Де е даскалът? — Умря! Как тъй умря без отпуска? И ето ти мъмрения, глоби, уволнения … Но сега ми е все едно.“

Душата още не беше се опомнила от страх и ето че двамата пътници стигнаха.

Това бяха Ангелът и Дяволът. Те едвам дишаха от умора.

Учителят направи кисело лице и не иска даже да се ръкува.

— Извинявай, драги приятелю — обърна се към него Дяволът съвсем свободно и по другарски. — Ние закъсняхме и те оставихме да студуваш… Ангелът е крив за това. Даскалските души, казва, са научени да търпят. Тук-таме има някои по-нетърпеливи, висши чиновници, знаеш, сърдят се, ако не услужиш навреме. Нека, казва, тях приберем по-напред. Добре, казвам, защо не? У, че като ме повлече!

Дяволът почна да се смее, колкото може, и да трие помръзналите си ръце.

На душата се хареса това.

„Виж какъв симпатичен господин бил това Дяволът — помисли си тя, — пък ни го рисуват опашат, рогат и не знам още какъв! Ей че веселяк!“

— Приятелю, аз бих желал да се запознаем. И учителската душа си протегна ръката.

— О, че ние се познаваме — рече Дяволът, като му я стисна, и пак почна да се смее от сърце.

— Как бих запушил! — рече учителят. — Имате ли тютюн?

— Заповядай — каза Дяволът и му подаде една цигара. — Нищожно нещо, но все пак удоволствие докарва, а?

И той пак почна да се смее весело и безгрижно.

— Момче, не лъжи се! — обади се наставнически Ангелът, който стоеше настрана, замислен, мълчалив и със свити криле. Гласът му беше строг, а лицето имаше заповеднишко изражение, като на иякой началник на отделение от министерството.

— Бъди по-учтив, господин Ангеле — рече душата, — аз не съм момче, аз съм доста възрастен, както виждаш!

— На — рече Дяволът, като посочи Ангела, — такива са те, ангелите. За две пари самостоятелност няма, а говори началнически. Те се гордеят с това, че са божи служители. Те са слуги и нищо повече. Ние, дяволите, сме друга работа, ние сме волни — там е нашата сила.