Елин Пелин: Закъснялата нива

Глъхне широкото поле под безстрастното августовско небе. Прегазило го е вече жарко лято и грозна картина е оставил след себе си селяшкият труд. От двете страни на пътя, докъде ти око види, се простират помачкани стърнища, без кръстци и ръкойки, покосени ливади, по които безсмислено се щура напъдена стока. Тъжно шумят узрели кукурузи, а из тях на облаци, на облаци се вдигат сиви врабци и като градушка падат по прашните пътища. Ниско над покосените ливади прелитат черни косета. Над главата ти безнадеждно гракне врана и отлети, в сърцето ти заседне скръб и те замъчи.

Отдавна е жътва минала.

Ала далече под село, сред широкото поле, усамотено стои непожъната нива с наведени и почернели класове. От тъмни зори още там се мярка гиздава невеста по бели ръкави, с отпуснати краища на забрадката. Остър сърп блещи в ръцете й, а под него падат ръкойка след ръкойка. От прегорелите класове се рони като дъжд изцибрено житно зърно и пада като съчми по острото стърнище, съчми, които удрят в сърцето младата жътварка. От нейните черни очи се сипват сълзи като градушка и мълком и неспирно текат.

До синура под трънлива круша виси пъстра люлка, а в нея изведнаж изпищява с прегракнал глас галена рожба и пронизва като с остър шиш сърцето на майката. Тя хвърля сърпа и тича като луда, морна, потна, поема на гърди малкото пискунче, залюлява го тихо в прегръдките си и наведена над него, шепне му с любов:

— Мълчи, мама, мълчи, малка щерко, мълчи да пожъна!

И като спре сълзите си, запее му.

То млъкне, обвеси крехки ръце на майчина шия и сякаш се вслушва в тая тъжна песен, която са пели дедите му, която я пее баща му и майка му и която може би то ще пее някога се с тоя тъжен глас. Вслушва се, гледа майка си и на сухите му страни грейне усмивка.

Наблизо, под сянката, усукан в парцалива черга, лежи болен дядо Сава. Бялата му чорлава глава безжизнено се покои върху златен сноп. По мъничкото му изсъхнало лице, набръчкано и потъмняло като пръст, едвам личи живот. Слабият дъх на немощните му гърди едвам движи изсъхналите и попукани устни. Кметът беше го изпратил от селото да повика снаха си, че някакви стражари я дирели, и бедният старец едвам се дотътра с тоягата си дотук — омаломощен и изоставен от клекавите си крака.

— Невясто, водица! — изпъшка угаснало той, размърда се и повдигна сухото си тяло, изгубено като дрипа в сламата, на която лежеше.

Лазарника бързо остави мъничкото и загрижено поднесе стомната до устата на болния.

— Их, тате! Защо ли си дошъл? Като не мож — да си си седял дома…

— Какво да правя, бе щерко?… Дойдоха, подкараха ме и аз къде-ща!…

— Не видят ли, че си болен? Душовадци ли са?

— Омръзна ми в къщи, снахооо! Дотегна ми да лежа… Рекох да се поразходя, дано се разшават кокалите ми, та да ти помогна. Ти иди, снахо, иди, нали те викат! Аз ще полежа, па полека-лека ще се върна.

— Аз няма да ида, тате, чу ли? За какво им съм потрябвала?… Дойно нали затвориха, нек взимат от него, що има да взимат… Мен да не задяват!

— Ех! — въздъхна старецът и замълча, сякаш потъна в някой вир. После почернелите му устни пак замърдаха: — Дойно!… Той ме разсипа мене, той — грях му на душата! И тебе почерни, снахо.

Лазарника не отговори. Тя вижда колко прави са свекровите й думи, но те пак я мъчат, пак й се струват обидни. И един потаен протест вълнува душата й. Тя обича Дойно и тежко й е, когато говорят лошо за него. Преди години той като орел я грабна от бащините й колиби и я отнесе чак в планината. Какви дни преживяха те, какви!… Оттогава Дойно е за нея всичко и тя не можеше току-така да чува за него съд и проклетии, макар че той бе затворен преди месец за убийство.

Но старецът, измъчен, не можа да задържи глухата си, трептяща от немощ реч:

— Той… да стане убиец!… Разбойник ли беше баща му, а? Не можа ли да претрае неговата луда глава!… Ето ме! — Какво не ми се е случвало в живота, ама съм търпял, търпял като куче… Сиромашия, сиромашия, ама с честта си доживях до старини! А той? Ах, той!… Проклел бих го, невесто, ако не си ти и малкото.

— Ти пак го прокълни — рече задавена от вълнение Лазарника и заплака. — Тате, не обичаше ли те той, не гледаше ли те? — глухо зарида вече тя.

— Кой дума за това, снахо? — захлипна се в сълзи старецът. — Кой дума това?… Дойно — бог да го поживи! — едвам произнесе той и тури ръка на сърцето си, омекнал и съкрушен. — Но дотам ли трябваше да отиде той, дотам ли? Да убие човека! Боже, боже!