Елин Пелин - Врабчетата на стрина Дойна

— Веднага ли тръгва?

— Не. Тук пътниците правят почивка. Някои закусват.

— Ох, има да ми се стяга душата — въздъхна стрина Дойна.

Каруцата спря пред голяма нова сграда. На нея, по цялата дължина на стената, е закачен надпис „Ресторант рейсова спирка“.

— Тук ще чакаш.

Стрина Дойна слезе тежичко, свали долу товара си и Марийкината китка. Мите бакалинът замина с каручката си нататък.

Стрина Дойна седна на пейката пред ресторанта. Там седеше и друга селянка, непозната.

— За рейса ли? — попита тя.

— За него — отговори стрина Дойна и погледна към непознатата. Тя бе завита с черна забрадка. Лицето й бе тъжно, старо и бледно.

От ресторанта излезе висок мъж, с небръснато лице. Той тръгна за някъде, но като видя жената, спря се.

— Ти ли си бе, като Дойне? — рече той малко зачудено. — Що щеш тука толко рано?

— Рейса чакам. А ти?

— Ида отгоре. Ходих по работа.

— Ами не видя ли някъде моите врабчета бе, Лукане?

— Кои?

— А че децата ми бе… Двенките ми врабчета!

— А къде са те?

— В бригадата са. При тях отивам. Рейса чакам.

Селянинът тури ръце на джобовете на излинелите си панталони и каза замислено:

— Рейсът ще те заведе до Сивулци. Оттам нататък път има. Как ще отидеш?

— Ще отида, както мога. Тръгнала съм и няма да се върна, докато не ги намеря.

— Трудна работа! — каза пак замислено Лукан и като помълча, додаде: — Знаеш ли що? През Сивулци минават камиони натам. Карат материали, хора всякакви. Помоли някой да те вземе. Може да имаш късмет чак при децата да те заведе…

Стрина Дойна го погледна с решителност.

— Както и да е, ще ги намеря… А ти, като отидеш в село, кажи на бае си Иван, че сме се виждали.

Рейсът дойде, почака цял час и тръгна. Нямаше места и стрина Дойна с големи молби едва се настани в него.

— А че може ли такова нещо? — викаше тя на шофьора. — Ще ми намериш място. Отгоре на багажа ще ме качиш, но ще ме вземеш. Аз искам врабчетата си да видя. Ако не ме вземеш, на пътя ще легна да ме прегазиш.

Стрина Дойна много пъшка и много се мъчи, докато влезе през малката врата на рейса с Марийкиния букет в ръка.

— И ако и твоите врабчета са като тебе, радвам се, че не са тук. Ще ми смажете колата — говореше шофьорът, като й помагаше да се набута вътре.

Тя за пръв път се возеше на автомобил и не й хареса. При всеки завой, при всяко по-силно заклащане тя викаше уплашено и се хващаше здраво за тясното столче, върху което едвам се е хванала тежката й снага. Пътниците се смееха и я закачаха.

Като слезе в Сивулци, тя се почувства щастлива.

— На такова чудо не се качвам, ако ще би не знам какво да е — каза тя към пътниците, като затвориха вратичката зад нея. — Вмириса ми се душата на бензин.

В Сивулци други пътници не слязоха. Стрина Дойна се намери сама. Селото беше като пусто. Хората си бяха по работа. Някъде гърмеше вършачка. Слънцето печеше силно. Стрина Дойна се отби в кръчмата, пред която я свалиха. Беше огладняла. Тя седна до една малка масичка, извади хляб и сирене от торбата си и хапна.

— Откъде сте? — запита я червендалестият ханджия, който шеташе около тезгяха бос и с разкопчана, нечиста риза.

— От Развигорово.

— Дотук ли?

— До бригадите. Имам две врабчета там, отивам да си ги видя.

— С какво ще отидеш дотам?

— По крака.

— Дълго е. Има път да биеш.

— Тръгнала съм, ще вървя. Казаха ми, че камиони минават оттук.

— Минават, но не спират. Препълнени са.

— Не ги обичам. Рейсът ми умириса душата. И лошо ми стана. Главата ми се замая, слязох като метилява овца. Пешком ще вървя, па кога стигна.

И прибра си стрина Дойна останалия хлебец в торбата. Качи товара на гърба си. Превърза обущата на колана си, взема букета и тръгна.

Пътят върви покрай буйна река, която хвърляше хлад. Гъстите елшаци покрай нея постилаха със сенките си половината път. Това беше хубаво, защото слънцето беше се издигнало и жегата беше голяма.

Стрина Дойна вървеше леко. Пътят беше потънал в прах и босите й крака стъпяха по-леко. Хубави мисли пълнеха главата й, хубави чувства бликаха в душата й. Из горичките наоколо гукаха гълъби, реката весело шумеше. Стрина Дойна се усмихваше щастлива на подвига си, на голямото си желание час по-скоро да види децата си. Селският път я изведе на друго шосе. То се бялна пред нея, нагряно от слънцето, и свиваше над гористите баири, за да се завре в планината. Тя пое по това шосе. Настигнаха я и я заминаваха тежки камиони, натоварени с дълги дървета. На тях лежаха полуголи, напечени от слънцето млади хора. Облаци прах се вдигаха след тия луди коли и стрина Дойна се спираше, за да я отминат. Прахът беше тежък и падаше бавно. Никакъв ветрец не излизаше, за да го отпъди. Пешаци никъде нямаше. Само тя едничка вървеше по широкия бял път и беше хубаво, че е самичка, че носи толкова топли чувства.