Елин Пелин - Изпусната дума

Жената замълча.

— Да, спомням си — каза докторът, комуто стана неприятно от спомените за нещо толкова незначително, което той съвсем бе забравил.

Жената стана.

— Докторе, не искам нищо от вас. Кажете ми само, тогава искрено ли ми казахте това? От сърце ли беше?

Жената заплака. Докторът я погледна и за пръв път в неговия живот душата му се напълни с жалост.

— Да, да — каза той. — Спомням си много добре и често си спомням за това. Това тогава аз ви казах от всичкото си сърце. Вие бйхте толкова мила, че аз ви обикнах отведнаж. Жалко, че случая не ни срещна повече.

— Благодаря, много ви благодаря. До смъртта си ще бъда щастлива и ще ви благославям.

Жената тръгна.

— Простете ми, ако ви отегчих. Сега сбогом.

Доктор Харалампи остана сам. Той отиде до прозореца и погледна. Надя Николова вървеше по средата на улицата — мъничка, жалка, нищожна, като хвърлена угарка, но щастливо усмихната. За миг тя се спря, обърна се, погледна къщата с черните си очила и пак тръгна.

На доктор Харалампи се стори, че той за пръв път вижда тая улица, по която къщите от едната страна бяха в сянка, от другата осветени от слънцето. Тая улица, по която той ежедневно минаваще като слепец, сега му се откри като непознат път, който води към друг живот, към истински живот, пълен, интересен, наситен с добро и с лошо, със страшно страдание и с неизвестно щастие. А той стои далече, далече от тоя живот, затворен в самотната си къща, безучастен като мъртвец.

© Елин Пелин

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/5612]

Последна редакция: 2008-03-27 08:30:00