Агата Кристи - Отвлеченият министър-председател

Оставих го да се занимава с гимнастиката си и отидох на палубата.

Когато влизахме бавно в булонското пристанище, Поаро се появи спретнат и усмихнат и ми съобщи шепнешком, че системата на Лавергие се оказала „чудо“!

Джап все още чертаеше с показалец въображаеми пътища по картата си.

— Глупости! Автомобилът е тръгнал от Булон… тук се е отклонил. Убеден съм, че са прехвърлили министър-председателя в друга кола. Разбираш ли?

— Хм — промърмори високият детектив, — аз ще претърся морските пристанища. Обзалагам се десет към едно, че са го измъкнали с кораб.

Джап поклати глава.

— Много е очебийно. Веднага наредихме да се затворят всички пристанища.

Когато слязохме на брега, тъкмо се разсъмваше. Майор Норман докосна Поаро за ръката.

— Тук ви чака военна кола, сър.

— Благодаря ви, мосю. Но сега не възнамерявам да напущам Булон.

— Какво?

— Ще влезем в този хотел тук, до кея.

Както рече, така и стори. Поиска отделна стая и му дадоха. Тримата го последвахме, учудени и озадачени.

Той ни стрелна бързо с поглед.

— Добрият детектив не постъпва така, а? Отгатнах мисълта ви. Той трябва да кипи от енергия. Да тича насам-нататък. Да се просне на прашния път и да търси с лупа следи от автомобилни гуми. Да събира фасове, изтървани клечки? Такъв си го представяте, нали?

Очите му ни гледаха предизвикателно.

— Но аз — Еркюл Поаро — ви казвам, че не е така! Истинските разковничета са вътре… тук! — Той се почука по челото. — Знаете ли, нямаше нужда да напущам Лондон. Достатъчно беше да седя спокойно в апартамента си там. Най-важното са сивите клетчици вътре. Скришно и безшумно те си вършат работата, докато изведнъж поискам карта, сложа пръст на някое място — ето така — и кажа: министър-председателят е тук! И толкова! С метод и логика се постига всичко! Това бясно препускане из Франция беше грешка — като игра на криеница. Но сега, макар че може да е късно, аз веднага ще се заловя за работа отвътре. Ще ви помоля, приятели, за тишина.

И цели пет часа малкото човече седя неподвижно, премигвайки като котарак; зелените му очи блещукаха и постепенно ставаха все по-зелени и по-зелени. Човекът от Скотланд ярд явно се отнасяше с презрение към него, майор Норман беше отегчен и нетърпелив, а на мен ми се струваше, че времето минава уморително бавно.

Най-после станах и се промъкнах колкото се може по-безшумно до прозореца. Тази работа се превръщаше в комедия. Скришом се безпокоях за приятеля си. Ако се провалеше, по-добре бе да не се проваля по такъв смешен начин. Гледах небрежно от прозореца парахода с отпускари, който бълваше кълба дим, закотвен до кея.

Изведнъж ме стресна гласът на Поаро близо до рамото ми.

— Mes amis 14 14 Приятели (фр.) — Б.пр. , да тръгваме!

Обърнах се. Приятелят ми беше странно преобразен. Очите му святкаха от възбуда, гърдите му се издуваха до пръсване.

— Какъв глупак бях, приятели! Но най-после прозрях.

Майор Норман забърза към вратата.

— Ще поръчам кола.

— Няма нужда. Не ми трябва. Слава богу, че вятърът отслабна.

— Да не възнамерявате да вървите пеш, сър?

— Не, млади приятелю. Аз не съм свети Петър. Предпочитам да прекося морето с параход. 15 15 Според библията свети Петър оставил ладията си сред морето, за да отиде до Христос пеш по водата. — Б.пр.

— Да прекосите морето ли?

— Да. За да работи човек методично, трябва да започне от самото начало. А началото на тази афера е в Англия. Затова се връщаме в Англия.

В три часа стояхме пак на перона на гара Черинг крос. Поаро остана глух за всички наши възражения и все повтаряше, че да започнеш от началото не само не е губене на време, но е и единственият изход. По пътя той бе говорил полугласно с Норман, който изпрати от Дувър цял сноп телеграми.

Норман разполагаше със специални пропуски, тъй че навсякъде минавахме за рекордно кратко време. В Лондон ни чакаше голяма полицейска кола с няколко цивилни полицаи, един от които подаде на приятеля ми лист, изписан на пишеща машина. На изпитателния ми поглед Поаро отговори:

— Списък на селските болници в определен радиус западно от Лондон. Изисках го телеграфически от Ду-вър.

Полетяхме като вихрушка по лондонските улици. Озовахме се на пътя за Бат. Продължихме през Хемърсмит, Чизуик и Брентфорд. Започвах да се сещам къде отиваме. През Уиндзор за Аскот. Сърцето ми подскочи. В Аскот Даниелс имаше леля. Значи търсехме него, а не О’Мърфи.

Спряхме чинно пред пътната врата на една спретната вила. Поаро изскочи и натисна звънеца. Видях как жизнерадостното му лице се помрачи и навъси от недоумение. Явно не беше доволен. Най-после се отзоваха на позвъняването. Въведоха го вътре. След няколко минути се показа отново и скочи в колата, като поклати кратко и рязко глава. Започнах да губя надежда. Вече минаваше четири. Дори и да намереше улики, доказващи вината на Даниелс, каква полза от тях, ако не узнаеше от някого точното място във Франция, където беше задържан министър-председателят?