Елин Пелин: На сърни

Ловът е приятно удоволствие и понеже надеждите за успех всякога се виждат близки и възможни, човек от началото до края, когато може вече да каже „макар че нищо не ударих, разходката беше чудесна“, се намира в едно особено възбудено състояние, опиянен и героичен.

Духът на предисторическия прадед се вселява в тебе и упоява кръвта с мистичната сила на хищника, дава ловкост и пъргавина на мускулите, изостря слуха и обонянието, дава блясък и устрел на окото.

Когато се приготовляваш и когато отиваш на едър лов, това особено състояние достига своята върховна сила. На вълци, на глигани, на мечки. Не, не бойте се, всеки на такъв страшен лов не ходи. Аз падам малко в тяхното число — най-едрият лов за мене е сърните. Той също е свързан с опасности, защото трябва да ги търсиш в същото място, дето живеят и мечките.

Гористите гънки на Средна гора са едни от най-благодарните и най-леснодостъпните места за лов на сърни. Ние решихме да си опитаме щастието там и избрахме северните склонове на най-високия връх от тая верига — върха Богдан.

По пътя за Карлово, отдето щяхме да вземем за другари опитни ловци и познавачи на местата, спряхме по обичая на всички пътници там на хановете при село Махалата. Още при влизане моят другар радостно извика към една маса, на която обядваха няколко души селяни.

— А бе Генчо, ти ли си бе?

Един млад хубав момък, с чисто отворено лице, весело стана и се здрависа с него.

Като видя пушките и кучетата, той се оживи странно и нетърпеливо запита:

— На лов ли, на лов ли? Кога? Къде?… Ах, защо не съм свободен и аз да дойда.

Казахме му, че ще отидем в планината подир два дена.

— Тогава и аз ще дойда — извика той. — Непременно. Ще взема и турчина. Той има чудесно гонче. Тая вечер отивам в село и утре се връщам. Вие ще минете през Д. Оттам да вземете бай Иван. Без него лов да не правите.

Тъкмо тоя бе и нашият план. Генчо се радваше като дете. Пихме по чаша и си дадохме дума да се срещнем там, нейде при Чамката в планината. Бай Иван знае мястото.

На тръгване от хановете Генчо ни изпрати до файтона и още един път ни увери, че непременно ще дойде.

Безкрайното тракийско поле се ширеше свободно като море. Макар и покрусено от есента, то пак беше хубаво, пак изглеждаше младо и необозримите пространства от раззеленили се посеви го пълнеха с надежда за пролетта.

Насреща изпъкваше внезапна, страшна — и нека употребим изтъркания, но единствения характеристичен епитет за нея — величествената Стара планина с нейните най-страшни гиганти Юмрукчал и Амбарица. Над тях лежеше тежък сив облак.

От лявата страна, като дете, полегнало при майка си, се виждаше виолетовата верига на Средна гора, с чисто вечерно небе, чийто лазур блестеше в розова позлата.

Нашите очи спираха на Богдан, чието малко и плоско теме оттук се виждаше голо. Подир два дена ние сме там. Носете ме, криле на мисълта!

Файтонът върви бавно. Ние говорим малко и дълго, дълго мълчим.

В село Карловските бани, дето щяхме да престоим един-два дена, ни казаха, че околността е пълна с яребици.

Ловът на яребици е един от най-приятните. Птица голяма, има къде да се целиш, при това те винаги са на ято по десет, по двадесет, по тридесет, хвърчат накуп. Стреляй на посока, пак може да се случи да удариш нещо. При това месото на яребицата е вкусно, заслужава си трудът.

И на другия ден, рано сутринта (не толкова рано, към десет часа, но в ловджийския език това „рано сутринта“, „късно вечерта“ и други подобни изрази са естествени и свойствени) тръгнахме на яребици. Казаха ни една местност около Стрема, в едно пространство от обсечен ракитак било пълно с яребици и бекаси.

Качихме се на файтона и бързо-бързо се намерихме на мястото. Не беше валяло дъжд цели два месеца. Стрема беше бистра и плитка.

Кучетата се впуснаха из гъстия ракитак, оплетен в къпини, тръни и високи треви. И там почнаха да се вдигат едно след друго ту бекаси, ту ята яребици.

Яребиците прелитаха ту от едната, ту от другата страна на реката. Ние я прегазвахме обути и обущата ни се напълниха с вода.

Времето беше хубаво. Есенното слънце печеше силно, та никой не се боеше от студената Стрема. Кучетата бяха особено доволни, че имаше къде да се окъпят след силната умора.

Натоварени богато с лов, към обед ние се върнахме през засетите ниви. На всяка крачка ние и кучетата ни изкарвахме ята яребици, които не се плашеха много. Местните ловци не хабят патроните си по хвъркато. Те бият лов, като почнеш от заек нагоре. Затова цялото поле тук, по течението на Стрема, е пълно с яребици.