Елин Пелин - Моите приятели

— Кадо, кадънке, де си, миличка?

Никой не се обади. Той слезе при гнездото си. Неговата пустота и самота го ужаси. Той кацна близо до него на едно клонче и заплака жално и безутешно. Славеите го гледаха съжалително. Поразени от неговата скръб, те престанаха да пеят. Червеношийката, която знаеше всичко и имаше милостиво сърце, избяга в гората да не чува плача на нещастника.

— Е, хей, престани! — извика му сойката, която долетя от гората. — Една неверница не заслужава такава скръб. Ти тук плачеш за нея, а тя там в гората, знаеш ли, какво прави с врабеца?

И сойката нахално се изсмя.

Поразен от тая вест, съпругът на кадънката престана да плаче и с решителност отлетя в гората.

Скоро там се вдигна шум, писък, вик. Птичките от китката се разбягаха, настръхнали и уплашени.

И в тревата сред ливадите паднаха с шум врабецът и съпругът на кадънката, счепкани с ожесточение. Вдигна се вик и перушина. Двамата врази си нанасяха по главите страшни удари с яките човки и се шибаха в тревата като две еластични топки, дърпани с конец. Кадънката хвърчеше с писък над тях и викаше отчаяно:

— Помощ, помощ!

Борбата ставаше страшна. Кръв обагри гърдите на мъжа, който се бореше за честта си. Две пера паднаха от опашката на врабеца.

— Помощ, помощ! Няма ли кой да ги разтърве? — пищеше кадънката и с ужас гледаше как мъжа й все повече отпада, удрян от яката човка на врабеца.

— Помощ, помощ!

Възмутен от тоя шум и писък, от гората долетя сокол, сви се над ливадите и погледна. Изпокриха се наоколо птичките, коя де свари. Само кръвните врази се биеха на живот и смърт в тревата и не виждаха нищо наоколо.

Изви се соколът над борещите се и с бързината на вятър грабна и двамата.

След тая случка животът в китката се промени.

Червеношийката, съсипана от скръб, не повери никому мъката си, отиде да живее в манастир. Кукувицата и сойката още се мразеха. Славеите и косовете измътиха и по цели дни бяха заети с грижи по малките си.

Много дни наред плака овдовялата кадънка, без да знае за кого от двамата й бе по-мъчно. Тя прибра от бойното поле попадналите от двамата перушинки и ги турна в гнездото си за спомен.

Тя плачеше, защото беше самичка, но се гордееше страшно, че от любов по нея са погинали двама.

А гълъбът се така самотен кацваше на своето старо изсъхнало дърво, мислеше и, щом си спомнеше за страшната случка в ливадата, казваше по френски:

— Amour, amour!

© Елин Пелин

Сканиране и разпознаване: ultimat, 2009

Редакция: moosehead, 2009

Издание:

Български разкази за животни. Антология

Издателство „Отечество“, София, 1984

Съставител: Симеон Янев

Отговорен редактор: Божанка Константинова

Редактор: Албена Янкова

Художник: Буян Филчев

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/14421]

Последна редакция: 2009-11-08 18:00:00