Елин Пелин - Мечтатели

Циганчето погледна плахо и с втрещени очи чичо Горан.

Но той не каза вече нищо. Очите му бяха се спрели нейде в ливадите. Там по пътя към селото вървеше народ на тумби, на тумби. Те се изтакаха из класилите ниви и пълнеха целия път. Чуваха се пискливи звуци от гайда.

— Сватба? — каза чичо Горан и погледна въпросително циганчето.

— Не — избор? — каза Рустем. — Тия пристигат от Шупливци.

— Вълци главата им да ядат! — рече докторът и цъкна плюнката си през зъби. — Влачат се по избори, бият се, трепят се, омразлъци правят, и какво? По-лошо става, по-добро не става! Народ — вълци главата му яли! Полъгал се по ума на разни панталонджии, доктори и нехранимайковци и мисли, че кой знае какви големи работи върши. Сиромах ли си, приятелю, спукана ти е работата. Все ще те лъжат, все на другите маша в ръцете ще си. Нямаш нищо в къщата си и се въртиш сиромашинката из село за торба брашно, да нахраниш децата си, а той, оня, панталонджията, който и да е тамо нему, ти казва: ти, приятелю, мислиш, че нямаш нищо, ама не е така, ти имаш най-голямото богатство в света — ти, каже, имаш избирателно право. И тоя синковец ти мушне някоя бюлетинка в ръка, ти се почешеш по врата, па я пуснеш в кутийката — и ето че хайдутинът дошъл да те управлява. Аз по тия работи не ходя. Душата ми се гнуси, като гледам всичко това, и децата си уча така да правят. Не им трябва. Нек овците избират овчар — ако не е Вълкан, то ще е Вълчан, пък те са братя пущините… Стойте си настрана, момчета, думам на децата си — лайте, ръмжете като кучета, ама овци не ставайте. Пазете се от тия гнусни работи!

Чичо Горан изчука лулата си о длан, откъсна една сламчица и почна да чести чубука. Рустем седеше неподвижен, чужд на докторските негодувания и мисли. Очите му блуждаеха в далечината и светеха без поглед. Слънцето прижижаше силно, а реката сякаш беше се спряла под сянката на върбите и не шаваше.

— Иих, сърчице човешко, и ти ако не си се настрадало, няма и да се настрадаш! — въздъхна докторът.

Водата сънливо избърбука край корените и пак заспа.

— Ходя си аз, момче, по полето — продължи той след дълго мълчание, — лежа по сенките, гледам небесния вис и си мисля: божичко мили, що ми не дадеш ти на мене една способност, хе тъй, каквото кажа — да стане. Света на рай ще ти обърна аз тебе. Ни болести ще има, ни тегло ще има, ни сиромашия ще има.

Циганчето въздъхна. То се обърна към доктора и го попита плахо:

— Може ли, чичо Горане, да се намери по нашите места разковниче?

Докторът го погледна изпод вежди и рече:

— Може! Може, но мъчно.

— Их, да мога! — въздъхна циганчето, развълнувано от далечно неизпитано щастие.

— Рядка тревичка е тя, Рустем, рядка!

— Две лета го диря вече, чичо Горане, и още две ще го диря, ама ще го намеря.

Циганчето гореше като свещица от тъмни неясни надежди.

Двамата замълчаха. За миг като че ли всичко утихна. Малко облаче мина под слънцето и изчезна. Наблизо един кълвач удари три пъти вещателно по кората на една стара върба и се потаи.

— Като има човек тая тревица, нищо друго му не трябва — въздъхна Рустем. — Може да има каквото поиска: кои — звездите да сваля, скрито имане да намери, да вземе мома, каквато му сърце желае.

— Хм — усмихна се докторът, — Акима ти е забъркала ума, момче. Не показвай слабост пред жените — никакво разковниче няма да ти помогне. Ще се луташ ти по полето като сенчица, а сърцето ти ще страда.

Циганчето се зачерви от срам и очите му се изпълниха с влага на любовен спомен.

— Акима не ме иска вече.

— Ако не иска с добром — открадни я.

— Краднах я веднаж, чичо Горане, ама ми се примоли, приплака, и аз я пуснах. Стана ми мило.

— Слаба душица си ти, чичовото.

— Тя още лани ми каза: Рустем, чакам те година, не мога вече. Заключвам си сърцето. Само с разкавниче ще го отключиш. Претърсил съм полето, тревица по тревица. Не ям, не пия — току ходя и търся.

— Търси, пиленце, търси, може да имаш късмет — каза потънал в дълбока мисъл докторът. — Как ще живеем, ако не гоним измамата?

Той развърза тютюницата, изчука лулата си и почна полека да я тъпче и да сумти. Слънцето бе прескочило отдавна зенита и сенките на върбите бяха се нахвърляли като жадни по реката.

— Рустем, ти бяла кукувица видял ли си? — попита многозначително докторът, заклати важно глава и запуши изтежко лулата.

— Не съм, чичко.

— Хе, и аз не съм…

— Дали има? — попита циганчето с очи, опулени от любопитство.

— Има, има, но къде е! Нея да я намеря, тогава да ме видиш ти мене. Едно време чак по Тузлука сме ходили с баща си да я търсим. Там бяха я видели.