Джейн Кренц: Радост

— Селдън!

От гаража се чу стенание.

— Вътре съм. Вързан съм. Райърсън е някъде навън. Внимавай, Ферис. Копелето е бързо.

Ферис изпсува злокобно и дръпна Вирджиния в прикритието на дърветата.

— Достатъчно, Ферис. Пусни я. — Райърсън излезе от сенките от другия край на гаража. Лунната светлина се отразяваше върху пушката в ръцете му.

Дъждът беше спрял. Сега Вирджиния ясно виждаше лицето на любовника си и изражението му я стъписа. Нямаше и следа от великодушния домашар и почитател на Моцарт, когото тя опозна през последните няколко седмици.

Във въздуха вибрираше насилие и тя усети как острието се забива по-дълбоко в гърлото й.

— Да я пусна? — надсмя се Ферис хладно. — И защо да го правя? Госпожица Мидълбрук е моята застрахователна полица. Ако смяташ, че си достатъчно добър да ме застреляш, без да я нараниш, хайде опитай. Малцина са толкова добри с пушката, Райърсън. Ще я убиеш и ти го знаеш. Свали оръжието.

Вирджиния погледна Райърсън и поклати глава.

— Така и или иначе той ще убие и двама ни — рече тя спокойно и сама се изненада от това. — Така че, опитай.

Райърсън не й обърна внимание.

— Какво искаш, Ферис?

— Вече казах на любовницата ти. Гривната и вашето мълчание.

— Имаш ги и двете, ако я пуснеш.

— Разбира се — с насмешка отвърна Ферис. — Ти си бизнесмен. Ще разбереш желанието ми за малко повече застраховане от честната ти дума на бой скаут. А сега свали оръжието, преди да я наръгам в гърлото.

Райърсън бавно свали дулото на пушката и направи няколко крачки напред.

— Казах, свали го! — отсече Ферис.

Той придърпа Вирджиния настрана към кея.

— Веднага, щом я пуснеш. — Райърсън продължи предпазливо да се предвижва напред.

— Няма да я пусна, и ще се радвам да ти покажа, че говоря сериозно.

Ферис натисна ножа още повече към гърлото на Вирджиния. Тя потрепери. Усещаше гривната като нажежена на ръката си, недоумяваше защо я чувстваше така. Несъзнателно тя доближи едната си ръка към китката, върху която беше гривната.

— Спри — спокойно рече Райърсън. — Ще ти дам пушката. — Той я подаде.

— Остави я на земята.

Райърсън я захвърли върху влажните борови иглички.

— Оръжието е твое. Сега я пусни.

— Няма начин. — Ферис започна да бута жертвата си напред с явното намерение да се добере до оръжието. Той държеше ножа до гърлото на Вирджиния.

Гривната едва ли не изгаряше от огън китката на младата жена. Тя незабележимо откопча закопчалката и хвана блестящото бижу в дланта си.

— Това ли искаш, Ферис? — тихо попита тя. На бледата лунна светлина лумна блясъкът на смарагди, злато и белите пламъци на диамантите.

— Гривната — задъха се Ферис, изненадан. — Дай ми я, кучко.

Но ръката на Вирджиния вече замахваше към водата. Гривната блесна за миг във въздуха и потъна в студената вода.

— Не, по дяволите, не! Кучка такава! — Ферис замахна свирепо с ножа си, но в този миг Вирджиния се хвърли на земята. Размерите и структурата и в този миг се оказаха предимство. Беше достатъчно едра, за да дръпне Ферис и той загуби равновесие. Хлъзгавите борови игли под краката им й помогнаха. Ножът промени посоката си.

Вирджиния усети хлад, когато я прониза болка в рамото вместо в гърлото. После Райърсън падна върху нея и Ферис с цялата тежест на тялото си.

Тя се търкулна и се освободи. После седна и се хвана за нараненото място. Притисна раната здраво, стараейки се да не обръща внимание на болката, докато гледаше как Райърсън и Ферис се боричкат на земята. Зави й се свят. Когато вдигна глава, й се стори, че Ферис беше върху пушката на Райърсън. Тя се вдигна на крака с несигурни движения.

— Не! — изпищя тя и се хвърли върху оръжието. Завладя я ужас, когато осъзна, че е закъсняла.

Ферис хвана оръжието. Вдигна го бързо и го насочи към Райърсън, който не се трогна от заплахата от насоченото към него оръжие. Ферис дръпна спусъка.

Чу се леко прещракване и нищо не се случи.

Преди Ферис да се опомни, Райърсън стовари юмрук с всичка сила в челюстите на натрапника. Ферис се строполи на земята. Оръжието се изплъзна от пръстите му.

Вирджиния погледна първо оръжието, после Райърсън. Той само я погледна, докато се изправяше с мъка на крака.

Невярваща, Вирджиния само отвърна на погледа му.

— Не е заредена?

— Аз съм бизнесмен — сухо рече Райърсън, докато вървеше към нея. — Вярвам на статистиката. По-голяма е вероятността зареденото оръжие да се използва срещу собственика му, отколкото срещу някой мародер. Разбира се, че не е заредена. Не съм пълен идиот.