Елин Пелин - Лаборатория

Цветкова наведе засрамено глава.

— Какво мога да кажа? Отвратителен ми е. Заплашва ме с уволнение. Пише ми глупави писма.

Сенов вдигна глава и изгледа презрително пияния агент.

— Ти какво ме гледаш? — обърна се към него Лольо. — Гледай нея. Нали за нея си дошъл… Да не мислиш, че не знам. Поздравлявам ви, госпожица Цветкова. Най-после многоочаквания ви гост пристигна. Честито!

Сенов скочи, но учителят, който беше до него, го задържа.

— Не се разправяй, Николай. Ще имаш само неприятности. По-добре да излезем оттук.

— Да отидем у дома — каза Цветкова. — Подир обяд няма училище, ще постоим там.

Те станаха набързо и излязоха заедно със Сенов, който трепереше от гняв. Зад него се чу циничен смях и заканително ръмжене.

Сенов вървеше мълчалив, гневен, с наведена глава. Тая случка го погнуси. Той си спомни пак за хубавата университетска лаборатория и се видя там, сред своите млади другари с белите блузи, наредени около дългите мраморни маси, отрупани със стъкленици, епруветки и разни инструменти. От стъкления потон пада мека, приятна, матова светлина. Чува се лек шум от работа, мярка се симпатичната и бодра фигура на стария професор. А тука?

Цветкова вървеше до него. Тя видя неговото тъжно, замислено лице и леко се докосна до ръката му.

— Николай, не обръщай внимание. Тук това е обикновено нещо. Хората станаха лоши, но какво да се прави. Ела у дома. Има много нещо да ти приказвам. Боже, та ти съвсем ме забрави.

— Обидно ми е — каза Сенов, — обидно ми е и срамно. Струва ми се, че потъвам в някакво нечисто блато.

— Ти си в лошо настроение. Ще ти мине.

Сенов с учителите стоя у Цветкова до късно. Есенният ден се свърши. Учителите се разотидоха. Тръгна да си отива и той. Беше вече тъмно, а мъглата, която отзарана лежеше над неговото село, сега бе паднала и тук.

Олга Цветкова го изпрати до пътната врата.

Сенов възви по тясната уличка, мина разровения дол, дето течеше мътна вадичка, и излезе при градините. Оттам въз баирчето почваше пътя за неговото село. Беше тъмно. Мъглата като че беше се сгъстила и той едвам налучкваше пътя. Той вървеше бодро. След срещата му с Цветкова в душата му бяха се събудили нови светли надежди.

Когато измина последните градински огради, иззад гъстите сливаци, които тулеха пътя, отведнаж изскочиха няколко души с големи тояги в ръце и извикаха:

— Стой!

Сенов спря изненадан и уплашен. Докато се опомни, няколко удара се стовариха върху главата му и той падна.

Сенов лежа дълго време. Най-после се освести, дигна глава и седна. Беше съвсем тъмно. В селото лаеха кучета. Виеше му се свят.

Той попипа лицето си. То цяло бе обляно с лепкава, съсирена кръв. Той стана бързо, постоя, помисли да се върне в Листово за помощ, но после се обърна и тръгна в тъмнината за към своето село. Като се качваше по стръмното, мъглата все повече и повече оредяваше и когато излезе горе на равното, над него се просна ясно високото небе, осеяно със звезди.

Краката му омаляха и той седна край пътя да си почине. Далече някъде се виждаха светлините в неговото село. Стана му студено.

Остри болки като въглени го пареха по темето на главата, той сложи ръката си върху болното място, усети, че омалява, и легна.

В душата му не гореше ни гняв, ни омраза, ни зли чувства. Там се бе събрала на топка обида, която бе заседнала в гърдите му като страшна, мъчителна жажда, която той не можеше да утоли. Обида и срам.

Някаква сладка, лека дрямка го взема. Той се помъчи да стане, но тя го притискаше и унасяше.

Стори му се, че лежи върху мраморна маса в лабораторията, под една грамадна лупа, през която подробно го разглежда старият негов професор и го обръща с малки щипци. Наоколо по масите, облечени в дълги бели блузи, наведени над инструментите, работят съсредоточено млади хора. И всички бързат, и всички мислят за живота. И всеки иска по-скоро да свърши, да иде там, да работи и да бъде пръв.

© Елин Пелин

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/5613]

Последна редакция: 2008-03-27 08:30:00