Джейн Кренц - Дар от злато

Кинкейд плътно я бе покрил с тялото си. Верити усети, че е възбуден. Възбуждаше се от нейното страдание, от нейната смърт. Отвращението от това заключение сякаш й придаде нова енергия. С всички сили заби ноктите си дълбоко в ръцете му и той изкрещя от болка.

— По дяволите, кучко! Престани да се съпротивляваш, или ще те убия още сега.

Вратата се отвори и Джонас светна лампата.

— Ти си този, който ще умре, Кинкейд.

— Куоръл!

Кинкейд гледаше недоумяващо, но после ловко се преметна и сграбчи пистолета. Верити отхвърли възглавницата и, кашляйки, си пое дълбоко дъх. Джонас направи няколко крачки напред, но се спря.

Пистолетът вече не беше насочен към него, а към Верити.

— Спри, където си, или ще й пръсна черепа!

Съзнанието на Верити започна да се прояснява. Кинкейд държеше пистолета към нея, но вниманието му изцяло беше заето с Джонас. Нейният насилник изглеждаше объркан и дишаше тежко.

— Къде е Треслар?

— Треслар падна от скалите. Нещастен случай.

— Лъжеш.

— Да се обзаложим.

— Не знам как си успял да се измъкнеш от него, но за това ще се тревожа по-късно. Както се вижда, и в последния момент настъпват неочаквани промени, но пък става все по-интересно. Тримата заедно ще слезем долу по задното стълбище. Пистолетът ми ще е под плаща, но ще е насочен към тази рижа кучка. Чуваш ли ме, Куоръл? Едно погрешно движение и първа си отива тя. Хайде, да тръгваме.

Верити имитира, че се е примирила и се готви да стане от леглото, но вместо това се изтърколи на пода, стисна краката на Кинкейд и ги дръпна към себе си. Хватката, научена от баща й, подейства. Той загуби равновесие и падна на колене.

— Гадна кучка, ще те очистя!

Джонас вече летеше и Верити усети, как подът се разтърси, когато събори противника си по гръб. Пистолетът изхвърча от ръката на Кинкейд и тупна някъде под леглото. Тя се надигна, събра полите си и заобиколи от другата страна, за да търси оръжието. Джонас и Кинкейд се биеха мълчаливо, но шумът, който вдигаха, сигурно се чуваше из цялата къща. Столове, нощни лампи и други предмети свистяха във въздуха и се разбиваха с трясък на пода. Двамата имаха почти еднаква физика и никой не можеше да надделее.

Верити реши да излезе в коридора и да изпищи. Някой трябваше да я чуе и да дойде на помощ. Отвори вратата и едва не се сблъска с тичащата Кейтлин Евинджър с рапира в ръка. На няколко крачки зад нея я следваше Тави.

— Ох, Кейтлин, добре, че си тук! Кинкейд и Джонас се бият вътре, трябва да извикаме помощ. Тави, моля те, слез долу и извикай някой от гостите или се обади на шерифа.

— Твърде късно е за това, Верити. Часът за отмъщението ми настъпи.

— Кейтлин, какво говориш? Тави, моля те, повикай помощ!

— Тя е права, плановете й бяха по-различни, но изглежда, че и съдбата се намеси.

— Боже Господи, вие луди ли сте?! Няма ли кой да извика полиция?

Верити се опита да заобиколи Тави, но Кейтлин препречи пътя й с рапирата.

— Ти ще останеш тук, Верити. Не искам никой да ми попречи да си отмъстя.

Нов трясък се чу от вътрешността на стаята и Верити открехна леко вратата. Джонас бе нанесъл силен удар на Кинкейд и той се беше озовал с гръб към стената. Точно над него висеше рапира, подобна на тази в ръцете на Кейтлин.

Кинкейд изтри кръвта по брадата си, сграбчи оръжието и атакува напред с ловкостта на професионален фехтовач.

Верити изпищя, защото Джонас едва в последния момент отскочи от острието, насочено в гърдите му. Кинкейд отново се готвеше за атака.

— Джонас, дръж! — Кейтлин Евинджър се бе приближила и му подаваше рапирата. — Вземи я Джонас, защитавай се!

Той не чака втора покана и бавно започна да отстъпва към вратата, без да изпуска от очи противника си.

— Не! Джонас, не я докосвай, това е рапирата…

Но предупреждението на Верити дойде твърде късно и пръстите му вече се свиваха около дръжката. Стените на стаята започнаха да се замъгляват и в съзнанието й се образува познатият тъмен коридор. Опита се да изкрещи, но от устата й излезе само немощно хлипане. Стоеше като вцепенена и гледаше учудено как Джонас се плъзна напред в характерната за фехтовачите стъпка. Опита се да не губи връзка с реалността и, макар че й беше трудно, за първи път успя. Усещаше как всичко е наситено с гняв и неописуема омраза. Гняв, който принадлежеше на друг човек, но беше останал толкова силен, колкото и преди 400 години. „Понякога времето нищо не може да промени. Мъжката ярост винаги ще бъде едно ужасно нещо, независимо дали е съвсем съвременна или от преди хиляди години.“ Реалността и миналото се сливаха дотолкова, че не можеше да разбере, дали този гняв се излъчваше от Джонас или от многобройните извиващи се пипала, очакващи ги в коридора. Сега те бяха само в няколко цвята — червено, черно и стоманено сиво. В стаята двамата мъже танцуваха своя смъртоносен танц, но затвореше ли очи, Верити виждаше друг мъж, облечен с дрехи като на Джонас, който също се подготвяше да срещне врага си. „Какво ли му коства на Джонас да се концентрира само върху реалността? Сега той се сражава на два фронта — първо с Кинкейд, а после и с миналото, което се опитва да го погълне…“