Джейн Кренц - Дар от злато

Горещата вода постепенно отнемаше умората й. Продължаваше да се укорява, че тази вечер бе свършила супата от броколи. Според Джонас нищо особено не беше се случило, но нали не бе негов ресторантът. Можеше утре да си тръгне, а тя разчиташе на постоянните си клиенти.

Благодарение на него все пак ситуацията бе овладяна. Той бе изтрил супата от черната дъска за специалитетите и бе съобщил на всички, че не е имало добра партида от броколи за крем супа. Слушайки го тогава зад ъгъла, Верити се бе изчервила, защото това си беше чиста лъжа. В хладилника имаше достатъчно броколи за цяла седмица, просто не бе очаквала, че ще се получи нещо като верижна реакция. В началото бяха сервирали пет супи, а после всички новодошли, явно впечатлени от чудесния й вкус, също си поръчаха. Собствените й грешки винаги я дразнеха. „Добре, че Джонас беше с мен.“ Някак си присъствието му бе допринесло за разделяне на отговорността. Спокойният му характер и поведение не й бяха позволили да се чувства безпомощна. Досега винаги и за всичко сама бе поемала отговорност. Точно както я беше учил баща й.

Премисляйки отново всичко, Верити се усъмни, дали Джонас Куоръл ще й помогне по-лесно да се справя с проблемите в ресторанта. По всичко той прекалено приличаше на баща й. Същият интелект и талант, но и същата липса на мотивация за постигане на нещо повече. „Изглежда, че така е устроен светът — едни имат дарби, но ги пропиляват, други нямат, но с цената на всичко вървят нагоре.“ Все пак не можеше да бъде прекалено критична към него. Джонас работеше усърдно, и при това срещу минимално възнаграждение. Със сигурност скоро течението на съдбата щеше да го отнесе по същия начин, както и се бе появил. Хора като него твърде рядко се задържаха дълго на едно място.

В съзнанието й се загнезди неприятно усещане при тази мисъл. „Нима само за три дни съм се привързала към него? Това е твърде опасно!“

Впрочем, още щом го видя за първи път, вече знаеше, че той е опасен човек. Откри скритите сенки в очите му. Вместо обаче да захлопне вратата под носа му, бе го оставила да навлезе в спокойния й и добре уреден живот.

Една част от съзнанието й се питаше: „Колко ли ще струва това твое безразсъдство?“ А другата: „Какво ли ще стане, след като си замине?“ Никога преди не се беше тревожила, че някой мъж ще й липсва.

— Извинете, това частно парти ли е? Ще мога ли да се включа, ако не съм поканен?

Верити стреснато отвори очи, дочула топлия, ленив глас на Джонас. В първия момент не можа да го открие в мрака, но после го видя, че се е излегнал с елегантност на ренесансов благородник до една бяла мраморна колона. В ръцете му проблясваха кутии бира. Не бе необходимо да гадае с какво е облечен, защото очевидно нямаше други дрехи, освен дънките и изтърканата риза. Изглеждаше учудващо привлекателен сред белотата наоколо. Излъчваше равнодушие и безгрижност на аристократ. Верити си спомни, че по времето на Ренесанса са пишели цели трудове с инструкции, как да се постигне подходящо излъчване. По този начин мъжете са демонстрирали, че могат да се справят с всичко, което се изпречи насреща им. Тази четиристотингодишна традиция на поведение сега се концентрираше само в една дума — да изглеждаш „готин“.

„Дали Джонас е усвоил този маниер по време на студентските си години или това е естественото му държание?“ — мина й през ума.

— Басейнът е затворен за външни лица по това време — отговори му твърдо.

Колебаеше се какво да направи. Все пак той вече беше влязъл вътре.

— А и се намираш в дамската му секция.

— Е, заслужава си риска да остана, дори и да ме хванат. Случвало се е да ме изхвърлят и от по-хубави места.

Джонас се усмихна леко, отдръпна се от колоната и се приближи. Седна на ръба на басейна, отвори една бира и й я подаде. След кратко колебание Верити я взе. „Може би не трябваше да се държа така с него. Той се отнася приятелски, а не познава никого, освен мен, в града. Целият уикенд работи, дори по-усърдно и от мен.“

— Собствениците Рик и Лора са ми приятели. Те няма да имат нищо против да ползваш басейните. Знаят, че идвам тук след работа, за да поплувам. Не обичам да се срещам с другите гости. Повечето са възрастни хора и са много любопитни.

— Ами тогава ще дойда при теб.

Джонас се изправи, разкопча ризата си и я захвърли на пода. Събу ботушите си, а след това свали и ципа на дънките си.

Верити, която тъкмо отпиваше от бирата, едва не се задави при вида на огромния му гръден кош. По него се виждаха дори и най-малките мускулчета.