Джейн Кренц: Сънят

Той престана да хапе ухото й.

— На втори септември. Защо?

— Нищо, нищо. Просто още едно доказателство, че не знаем толкова много неща един за друг.

— Но и двамата бързо схващаме. — Той продължи да си играе с меката част на ухото й.

Даяна си пое дълбоко въздух. Дойде моментът да вземе решение.

— Колби, да си вземем храна и да идем да обядваме на върха на водопада „Окованата жена“.

— Убеди ме. Човек може да напише великите си мисли по всяко друго време. Ще направя сандвичите и ще опаковам другите съществени неща, които ни трябват, когато ходим при водопада „Окованата жена“. — Той я стрелна с поглед, изпълнен с очакване и желание, и се отправи към стълбището, което водеше към спалнята.

Даяна го наблюдаваше с огорчение. Тя се чудеше дали Колби си спомня за единствения път, когато забравиха за тези съществени неща. Той все още не беше споменавал за случилото се в онази нощ в пещерата.

Ами ако отрече, че има нещо общо с това? Ами ако съвсем откровено не си спомня, че се е любил с нея без предпазни средства? Ами, ако си спомняше, но не искаше да повярва, че за нещастие тя забременява точно, когато съвсем нехайно и двамата забравят да се предпазят?

Ами ако той не желаеше да поеме отговорност заедно с нея?

Дни наред тези въпроси занимаваха мислите й. И ставаха все по-настоятелни, откакто Брандън замина за Портланд. Даяна ставаше все по-напрегната, колкото по-явен ставаше фактът, че е бременна.

Знаеше, че Колби е забелязал вглъбеността й и неспокойствието, които така усърдно се опитваше да прикрие. Веднъж-дваж той я беше питал дали всичко е наред, но престана да задава въпроси, след като получи утвърдителен отговор.

— Не забравяй, че Джил и съпругата му ще ни дойдат на гости довечера — рече Колби, щом слезе долу. — Ще трябва да вземем някои неща след пикника от града. Мисля, че Джил ще ти хареса. Той е железен. Говори, каквото мисли. Ивлин е втората му жена. Не я познавам много добре, но изглежда свястна. — Колби замълча. — Добре ли си, скъпа?

Даяна кимна бързо и се обърна към кухнята.

— Добре съм. Да направим сандвичите.

След четиридесет минути те стигнаха до върха на хълма. Даяна подаде на Спектър цяла шепа от любимите му кучешки бисквити, които той тутакси изгълта. След това се отправи към близката гора, а Колби постели одеялото на земята.

— Ако имаш намерение да ти става навик да ме прелъстяваш тук на открито, може би е добре да си набавим надуваем дюшек — отбеляза той, когато най-сетне постели одеялото върху тревата между два заоблени камъка. — Или ще обещаеш винаги да си отдолу. На четиридесет човек усеща как скалите се врязват в гърба му.

— Съкрушена съм. — Даяна успя да се усмихне, докато разгъваше сандвичите. — Къде е чувството ти за романтика?

— Където винаги е било. В дънките ми. — Той седна до нея и взе един сандвич. — Предполагам, че първо искаш да се нахраниш?

Тя обви пръсти около сандвича.

— Честно казано, първо ми се иска да поговоря с теб.

— Ако не се отпуснеш, ще смачкаш сандвича — неочаквано нежно рече Колби. Той посегна и махна сандвича от ръката й. Погледът му беше напрегнат и бдителен. Нямаше и следа от игривост. — Е, жено, говори. Слушам те.

Тя дълго го гледа, после отмести невиждащ поглед към пейзажа в низината. Несъзнателно обви с ръце коленете си.

— Колби, имаме проблем.

— Ние ли?

Тя почувства хлад и затвори очи.

— При създалите се обстоятелства може би е по-правилно да кажа, че аз имам проблем. Бременна съм.

— Значи това било. — Той отхапа една голяма хапка от сандвича си и енергично взе да дъвчи. — Чудех се защо се държиш така, сякаш минаваш през минно поле.

Даяна долови нехайния му тон и си помисли, че ще избухне в рев точно тук пред него. Не го беше грижа, защото не приемаше бременността й за свой проблем.

Тя направи огромна грешка. Сгреши, много сгреши като му каза. Трябваше да го запази за себе си. Трябваше да се справи сама с проблема, както винаги ставаше. В края на краищата, жената може да разчита само на себе си. Знаеше го много добре. Как допусна Колби Савагар да я накара да си помисли, че все пак има изключение от правилото?

— Станало е през нощта в пещерата, нали? — попита Колби, докато дъвчеше.

— Да. Мислех, че не си спомняш. Ти нищо не спомена. — Даяна не го гледаше. Тя едва се сдържаше. Усещаше някаква паника. Искаше й се да избяга, но не можеше да се помръдне. Стомахът й беше свит на кълбо. Дланите й бяха влажни. И хапка не можеше да преглътне от обяда.