Джейн Кренц: Сънят

— Даяна е с бърз ум.

— Робин обвинява нея, че всичко се е провалило. Но вината си е моя, нали?

Колби поклати глава.

— Ти промени решението си да се жениш. Всеки има право на това. Затова е добре, човек да си даде време. Да можеш спокойно да избираш, докато си напълно сигурен какво искаш.

Брандън помръкна.

— С други думи, искаш да кажеш, че човек трябва да внимава момичето да не забременее, преди да си решил, че искаш да се жениш за нея.

Колби вдигна рамене.

— Бременността елиминира всички варианти.

— Съжалявал ли си някога, че си бил вързан с мен?

— Не, по дяволите. Нито за миг. Брандън, ти си най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало. Ако не беше ти, можех да свърша в затвора или в някоя канавка. Ти ми даде да разбера какво е отговорност. Ти даде смисъл на дните ми, тласна ме да си намеря работа. Не, не съжалявам, че те имам. Просто ми се иска да бях малко по-възрастен и по-мъдър, когато се сдобих с теб. А то, ти ме учеше да бъда баща.

— Не — каза Брандън след дълга глътка бира. — Не се налагаше да те уча да бъдеш баща. Ти го носиш в себе си по природа. Още по-добре щеше да е, ако имаше още деца в живота си. В това отношение просто пилееш таланта си.

Колби почувства как внезапно в него се надига бащинска топлота. Гласът му прозвуча дрезгаво:

— Благодаря ти, хлапе. Май и двамата се справихме, а?

— Да, така е.

— Това, което се случи на двамата ви с Робин, беше много трудна ситуация. Искам да знаеш, че се справи дяволски добре.

— Изобщо не биваше да се забърквам в това.

Колби леко се усмихна.

— Сине, нека ти кажа нещо. Говориш ли за жени, значи говориш за трудни ситуации. Те са като въшките и кучето. Едното без другото не минава.

За първи път, откакто прекрачи прага, Брандън се усмихна.

— Ще го запомня. Между другото, само за информация, изобщо нямаше опасност Робин да забременее.

Колби кимна.

— Радвам се да го чуя.

— Не защото не използвах предпазни мерки — наблегна Брандън. — Въпреки, че бих използвал, ако го бяхме направили. Не съм глупак. Но ние така и не го направихме. Тя каза, че трябва да почакаме, докато се оженим. Непрекъснато ми повтаряше колко хубаво ще е, след като се оженим. Наистина ме накара да я желая.

Колби въпросително вдигна вежди.

— Искаш да кажеш, че погрешно съм изтълкувал излизането ти от нейната спалня онази сутрин?

— Да, бях там. Но просто беше поредното цуни-гуни. Щях да се върна в моята стая, преди да се прибереш, но заспах.

— Извинявай, че така ти се нахвърлих онази сутрин. — Колби прокара пръсти през косата си. — Май напоследък много взех да се извинявам. Първо на Даяна, а сега на теб.

— Има нещо друго, което искам да ти кажа, татко.

— Какво?

— През цялото време на връщане към Портланд Робин се кълнеше, че единственият номер, който погодила, бил накрая с боклука. Твърди, че й хрумнало да използва идеи от „Шокиращата долина“ след като чула за другите два инцидента.

Колби косо погледна Брандън.

— Вярваш ли й?

Брандън се замисли.

— Знам, че нямам причина да й вярвам, не и след това, което сътвори. Но по някакъв начин, ми се струва, че този път може би казва истината.

— Трудна ситуация. — Колби замълча.

— Мислиш ли, че трябва да кажем на Даяна?

— Не, и без това й дойде в повече.

— Кое? — любопитно отвърна Брандън.

— Очаквам тя да ми каже.

Тя не можеше да чака повече. Беше сигурна. Не само защото й закъсня с няколко дни, тя просто го предусещаше. Беше сигурна, че е бременна. Тази мисъл беше дълбоко загнездена и отричаше всеки опит за рационален анализ. Взираше се в календара в ръката си, и дребните числа и дни изгубиха очертания.

— Няма защо да броиш дните, когато си в отпуск, скъпа. — Колби се приближи зад нея и я прегърна през рамо. Пъргаво взе календара от ръката й. — Или има нещо по-важно?

— По-важно ли? — тя усети, че нервничи. Много повече, отколкото ако се явяваше на интервю за нова работа.

— Да не би да изпуснах рождения ти ден? — Той лукаво се усмихна и сгуши лице в шията й. — Не се тревожи, мога да ти спретна страхотен подарък за нула време.

— Рожденият ми ден е чак през ноември.

— Няма нищо, мога да ти покажа подаръка си по-рано.

— Нали трябваше да пишеш тази сутрин?

Той захапа ухото й.

— Днес вече написах страхотен материал. Мога да си позволя почивка. После си обещах, че ще се върна и ще напиша още по-велики мисли.

— Колби — сериозно рече Даяна. — Не разбираш ли, та аз дори не знам кога е рожденият ти ден?