Джейн Кренц: Маската

Най-странното бе, че почти нищо в непознатия не намекваше да е случайно попаднал в капана на тропиците. Ромът все още не бе успял да вземе своя дан, каза си тя. Или бе така, или той се бе научил да се контролира. Сигурно бе въпрос на време, преди да добие смачкания неугледен вид на всички зарязали родината си, за да се преселят в южните морета.

Но пък тялото под войнишката риза и панталони й се стори стегнато и жилаво. От него се излъчваше сила, която се забелязваше веднага. Ейми не желаеше да се сблъсква с подобен човек.

Личните й предпочитания бяха без значение. Тук бе по работа.

— Да знаете, че грешите — продължи небрежно мъжът, докато я оглеждаше внимателно.

— Нима? — намръщи се тя, защото не разбра смисъла на думите му.

— Аха. Би трябвало да сте по-хладнокръвна и самоуверена. Може би малко отегчена от света, дори преситена. В идеалния случай би трябвало да сте достатъчно красива и обиграна, за да извършите всичко това както трябва.

Ейми го наблюдаваше с присвити очи.

— Не ми се слушат оплаквания. Тук съм, за да получа отговори, а не някой да прави анализ на характера ми.

— Изобщо не съм се оплаквал — отвърна тихо той. — Намирам ви за доста интересна.

Тя поклати невярващо глава. Беше наясно какво вижда непознатият, когато я погледне. Не можеше да повярва, че този мъж я намираше за интересна. След това се сети.

— Доколкото разбирам, съм нещо ново и свежо, така ли? — попита сухо Ейми.

— Нека просто кажем, че мястото ви не е в заведение като „Змията“. Честно казано, мястото ви не е и на Сейнт Клер.

Тя изчака той да приключи да оглежда стегнатото й тяло. Не й стана приятно, че непознатият я оглеждаше така, ала реши, че бе наясно с мотивите му. Сигурно приличаше на човек, който няма работа на този далечен остров. Туристите като нея обикновено ходеха на Хаваите. Но пък тя не беше туристка.

Тюркоазените му очи се плъзнаха по медната й коса. Бакърените й кичури бяха събрани на хлабав кок. Ейми бе прибрала косата си, за да се предпази поне малко от жегата и влагата.

Така огромните й искрени очи изпъкваха, въпреки това не ставаше ясно дали бяха сиви, или зелени. Тя си наложи да не отклонява поглед от лицето му, докато той разглеждаше правия нос и скулите, които съвсем не бяха класически и правилни. Като цяло беше привлекателна, поне така се преценяваше сама. Отделяше доста време, за да прикрие всичко обикновено в себе си и да подчертае привлекателните страни. За съжаление, при дадените обстоятелства й бе трудно да го постигне, защото жегата и влагата на Сейнт Клер не й позволяваха да се гримира както обикновено. Изразителните й устни се извиха леко при тази мисъл, а в сиво-зелените й очи блеснаха весели искрици. Какво би очаквал Дърк Хейли?

Тялото й също не притежаваше изтънчеността, която й се искаше. Не беше нито слаба, нито фина, нито пък сексапилно налята. Гърдите й бяха приятно закръглени, ала малки, бедрата — прекалено закръглени за вкуса й. Поне беше здрава и силна, така че след като стана на двайсет и осем, Ейми прецени, че бе крайно време да престане да се измъчва заради фигурата си.

Беше облякла бяла памучна рокля, която подчертаваше тялото й, а вратът и ръцете оставаха голи. На острова беше прекалено горещо за чорапогащник, затова тя обу бели ниски сандали, преди да тръгне към „Змията“ Единственото й бижу бе златна верижка на врата.

— Нещо не се връзва тук — произнесе замислен Джейс.

— Вижте — започна мрачно Ейми. — Не съм сигурна какво очаквате, но според мен това няма никакво значение. Няма ли най-сетне да се представите?

— Каква прямота — въздъхна той. — А вие няма ли да пофлиртувате поне малко?

Тя го погледна удивена.

— И защо да го правя?

— Защото мога да се справя с такъв подход. Не съм сигурен как да се държа с рязката откровеност, типична за деловите отношения — обясни непознатият.

— Държа да ви кажа, че от мен друг подход няма да видите — заяви разпалено Ейми. — Я да се представите!

— Джейс Ласитър — отвърна послушно той и наклони любезно глава.

Тя си пое рязко дъх.

— Чудесно, господин Ласитър… — След като това бе името, което бе решил да използва, Ейми нямаше нищо против.

— Необходимо ли е да сме толкова делови? Не може ли поне да ме наричате Джейс?

— Джейс. — Тя повтори името с известно неудобство, а веждите й се сключиха. — Сега може ли да се заемем с деловата част.

— В Щатите това ли е единственият начин в последно време? Не се ли флиртува, няма ли намеци? Какво стана с позабравената вече романтика? — поклати глава той с престорено съжаление.