Джейн Кренц - Любов по неволя

Лавиния стигна до стълбата и изкачи стъпалата на един дъх. Едва се сдържаше да не се затича. Когато най-сетне се озова в галерията, се вкопчи в парапета и погледна надолу.

Между стотиците официални рокли от сатен и коприна не се виждаше и следа от сребърносивия тоалет на Джоан. Лавиния си заповяда да мисли логично. Ами ако посланието беше накарало Джоан да напусне балната зала?

Затова се обърна към прозореца, от който се виждаше почти цялата огромна градина. Отвори го и се наведе навън. Живият плет и храстите в близост до къщата бяха залени от светлината на балната зала, падаща през големите врати на терасата. Ала светлината не стигаше далеч. По-голямата част от красивата градина тънеше в мрак. Лавиния успя да различи само очертанията на голям каменен монумент. Вероятно в памет на покойния съпруг на лейди Колчестър.

Някакво движение в близост до живия плет привлече вниманието й. Бързо обърна глава и различи крайчето на копринена пола. В сянката беше невъзможно да разбере какъв цвят е роклята, не можа да види и лицето на жената, но нещо в походката, както и фактът, че дамата беше сама, събудиха подозренията й.

Лавиния понечи да извика на бързо отдалечаващата се фигура да се върне, но се съмняваше, че ще успее да надвика музиката и шумните разговори в залата.

Завъртя се вихрено, откри малката стълба в края на галерията и се затича към нея. Тъкмо когато стигна до стълбата, се появи лакей с табла сандвичи.

— Мога ли да сляза оттук в градината? — извика задъхано Лавиния.

— Разбира се, мадам. В края на стълбата има врата.

— Благодаря! — Лавиния се хвана здраво за парапета и забърза надолу. Отвори със замах вратата в долния край и излезе навън в студения мрак. Не видя никого. Гостите, пожелали да подишат малко чист въздух, се разхождаха на терасата.

Ако жената в светлата рокля върви в същата посока, ще мине покрай монумента, съобрази Лавиния. Нищо чудно срещата да е определена именно там. Каменният паметник беше най-удобното място в градината.

Прихвана полите си и хукна право към монумента. Смеховете и музиката бързо утихнаха, когато навлезе в градината и затича между грижливо подрязан жив плет и разнообразни растения. Посипаната с чакъл пътека беше абсолютно тъмна. Лавиния усещаше малките камъчета през тънките подметки на балните си обувки и потръпваше от болка.

Зави зад един жив плет, малко по-висок от нея, и забеляза монумента. Вътрешността му, подобна на пещера, лежеше в пълен мрак. Изведнъж нещо се раздвижи и Лавиния чу шум, който много приличаше на плясък от крила. Сякаш в монумента се бе скрил гигантски прилеп.

Тя отвори уста, за да повика Джоан, но изведнъж млъкна. Прилепът, който бе издал онзи странен шум, вероятно беше мъжко палто. Който и да се криеше във вътрешността на монумента, със сигурност не беше жена.

Лавиния остана в сянката на живия плет. Трябваше да помисли какво ще прави. Едва сега усети колко е студено. След секунди забеляза с ъгълчето на окото си отражението на луната върху бледа коприна.

Джоан излезе от гъстия храсталак в края на монумента и спря пред първата колона. Пое си дъх и се насочи към вътрешността.

— Джоан, не! — изкрещя Лавиния и се втурна към нея. — Не влизайте!

Джоан се обърна стреснато.

— Лавиния? Какво правите тук?

В този миг нещо във вътрешността на монумента се раздвижи.

— Пазете се! — Лавиния сграбчи Джоан за рамото и я издърпа по-далеч от колоната.

Едра фигура в дълго палто и с шапка на главата излезе тичешком от монумента и изчезна в мрака на огромната градина. За момент лунната светлина освети парчето желязо в дясната ръка.

— На ваше място дори не бих помислила да хукна подире му — заяви с учудващо спокойствие Джоан. — Нещо ми казва, че мистър Марч няма да е съгласен.

— Естествено, че имах сериозна причина да изляза в градината, без да ви изчакам, за да ви съобщя къде отивам, Лавиния — повтори изтощено Джоан. — Получих съобщение, в което се твърдеше, че животът на дъщеря ми е в опасност и трябва веднага да се срещна с автора на тази ужасна вест пред монумента в градината, за да ми съобщи подробности. Боя се, че изпаднах в паника.

— Нима не си помислихте, че съобщението е примамка, за да ви измъкне от сигурната бална зала? — попита Тобиас.

Лавиния, която седеше на кадифени възглавници насреща му, го удостои с остър поглед, ала той го пренебрегна. Много добре знаеше, че гласът му е прозвучал остро, ала не го беше грижа, че може да обиди Джоан.