Владислав Крапивин - Далечните тръбачи

Сънят гаснеше, както гасне киноекранът след прожекцията.

Събудих се, сякаш пропадах в светла пропаст. В прозореца ярко сияеше утрото. Сънят още ме държеше в меките си длани. Машинално приближих ръка до устата си, за да оближа капчиците кръв. Но драскотината я нямаше и болката бързо изчезна…

В двора хлопаше портичката, дереше се петелът на съседите. Аз скочих, облякох се и забръмчах със самобръсначката.

И тогава дойде Володка, с когото се бяхме скарали сериозно преди два дни. Той беше виновен, но се обиди и си отиде със сълзи на очите. И ми беше така мъчно, че той повече няма да дойде, няма да седне в креслото ми, няма да прелиства моите книги и да „мачка дървеници“ на пишещата машина, и да разказва за приключенията си. Искаше ми се дори да го намеря и да се сдобрим, макар че вината беше негова. Но не го направих. Не защото аз съм голям, а той е малък. Просто той замина при дядо си на другия край на града.

И ето че дойде. Дотича. Мургав, в бяла фланелка, надяната върху мокрото му тяло, с влажна коса — лек и тънкокрак като малко еленче.

— Здравей! — каза той. — Вкъщи ли си? Да вървим да се къпем! Да знаеш само колко е топла водата? Хайде, тръгваме ли?

Говореше и подскачаше на прага, гледаше с весели, влажни очи. А някъде в дълбочината на тези очи проблясваше виновна искрица: „Ще си спомниш ли за обидата?“

А обида нямаше. Имаше само радост от това, че той се върна.

И, разбира се, ние отидохме да се къпем в езерото при бента, където вече се бяха събрали всички момчета от нашата улица. Край пътеката цъфтяха бели цветчета, усърдно свиреха щурци, а жълтите купести облаци в небето приличаха на дирижабли.

Володка подскачаше пред мен и от време на време се озърташе. Виновните искрици в очите му още не бяха изчезнали напълно.

Аз му се усмихвах и си спомнях за съня — хубавия сън за върналото се детство. За това, колко е тъжно да се разделиш с приятел, но нищо не може да се направи, защото той си има своя страна, където битката не е свършила, и там е останала неговата тръба.

Или може би все пак той ще се върне?

Понякога аз също се връщам в онази далечна страна, където живее моят приятел Алик Головкин от четвърти „А“ клас и дървеният тротоар пружинира под краката, а корабчетата от борова кора с платна от карирана хартия плават към далечни архипелази. Там можеш колкото си искаш да вървиш до колене в тревата, да пускаш от покрива хвърчила и да воюваш с пирати. Там винаги си победител в борбата със злото, защото няма оръжие по-силно от дървената шпага.

Но винаги се връщам обратно. При Володка. При всички.

Ако можеше да се направи така, че никакви ветрове и години да не разделят приятелите! Ако времето не отнемаше детството на човека… А може би това е възможно? Ако много силно се постараеш — може би е възможно?

— Ако се стараеш, ще постигнеш всичко, нали, Володка? — попитах аз.

— Не — каза той, без дори да се обръща. — Не всичко.

— Защо?

— Затова. Не всичко, и толкоз.

— Например?

Вече започнах да се дразня.

— Ами например постарай се да вкараш муха в сапунен мехур, ама без да го спукаш.

Аз се обидих, но той дори не забеляза. После обидата ми мина, ние се къпахме, докато не измръзнахме. И си тръгнахме към къщи.

Аз си подсвирквах сигнала, който помнех от съня:

„Та-а-а-татата“

— „Изпълнявайте всички“, това ли свириш? — изведнъж попита Володка.

— Какво?

— Ами сигнала. Знам го, в лагера два пъти съм бил тръбач. Това е сигналът „Изпълнявайте всички“.

И той изсвири като мен петте дълги ноти.

— Все ги измисляш — промърморих аз.

— Дай да минем напряко, през парка — каза Володка.

— А ти къде отиваш? Ей го входа!

Той въздъхна, учуден от моята недосетливост, отмести една дъска в оградата и посочи: „Минавай!“.

От другата страна върху едно обърнато кошче за боклук седеше рижаво котенце с изключително позната муцунка.

— Позната личност — казах аз.

— Ами че това е Митка. В беседката го намерихме. Храним го поред, а той свикна да тича все подир нас, с всички момчета… Пак е избягал от къщи разбойникът.

Митка беззвучно измяука. Володка го хвана и го пъхна под фланелката си:

— Седи мирен!

Аз свърнах към алеята, но Володка каза:

— Къде? Давай направо!

Подаде ми ръка и ме поведе през високата трева и шипките.

— Как успяваш да не се издереш? — попитах го аз.

— Пфе! — каза той и се тупна по корема, за да укроти рижавия разбойник Митка.