Владислав Крапивин - Далечните тръбачи

Високо горе, зад стъклото на вратичката, искреше порцеланов циферблат с черни пукнатини и метални римски цифри. Ажурните стрелки показваха дванадесет без две. Отдолу тежко се люлееше махалото — същински меден тиган.

— Хайде, заеми се със стрелките — казах аз. — Време е.

Валерка сърдито сви рамене:

— Аз не мога. Не бива да сме ние, иначе нищо няма да стане. Можеш само ти, разбираш ли?

Аз кимнах, погледнах под око рицарите и дръпнах вратичката. Тя се отвори и тракането на часовника стана по-силно. Надигнах се на пръсти и докоснах голямата стрелка. Беше студена като ледена висулка. От часовника се разнесе нарастващо скърцане. Замряхме напрегнати. Скърцането млъкна и се разнесе първият мек, не особено силен удар.

— Върти! — извика с тънко гласче Братлето. Завъртях стрелката толкова бързо, че тя се превърна в прозрачен кръг, върху който пламнаха лунни искри. Часовникът замлъкна учуден, после удари още два пъти. И в този миг с ясна тъга аз осъзнах, че се разделям с момчетата. Че Братлето и Валерка сега ще изчезнат и аз ще остана сам в тази пуста, лунна самота. Че дори няма да успеем да си кажем нищо. Не можех така!

Ръката ми леко забави стрелката.

— Защо не въртиш? — не сърдито, а някак жално извика Валерка. — Върти! Страх ли те е?

Помислих си, че сега той цял живот ще ме смята за предател и отново завъртях стрелката. Но тогава дойде спасителната мисъл.

— Безполезно е — казах уморено аз и се обърнах. — Не можем да успеем. Ето виж, едно завъртане е един час. В денонощието са двайсет и четири. В годината — триста шейсет и пет денонощия. А за петстотин години? Това са повече от четири милиона завъртания.

Ако не беше насън, никога нямаше да успея да го сметна толкова бързо — по математика едвам успявах да изкарам тройка…

Часовникът удари за последен път и настъпи дълбока тишина.

Валерка и Братлето бяха до мен, но аз не се радвах. На тях им беше много тъжно и аз се чувствувах виновен. Все пак трябваше да въртя стрелките до края. Така трябва винаги — до края.

— Тогава нека вземе меча — полугласно, но настойчиво каза Братлето.

— Какъв меч? — попитах аз.

— Той не е тежък — бързо поясни Братлето. — Но с него трябва да убиеш Железния змей. Той ни държи в плен.

— Ще можеш ли? — нерешително и с надежда попита Валерка.

Вече започваше истинска приказка. А приказката си има свои правила. Аз знаех, че ще мога. Ще убия Железния змей и всичко ще бъде добре. За Валерка. За Братлето. А за мен?

— Само че този меч е на старото гробище — виновно каза Валерка.

— Голяма работа.

— Тръгваме ли?

— Тръгваме.

Никак не ми се ходеше. Не, изобщо не се страхувах от старото гробище, просто отново ми стана тъжно. Приказката се развиваше по своите закони и аз знаех, че скоро ще трябва да се разделя с Валерка.

Можех да не отида, да измисля някакво оправдание, да се откажа. Чувствувах, че той няма дори да се обиди. Но вървях. Нито насън, нито наяве не можеш да спечелиш дружба чрез предателство.

Лунните улици съвсем не приличаха на дневните. Колонките за афиши напомняха мънички замъци. Сенките им бяха съвсем черни. На ъгъла, където преди беше павилионът, сега имаше много странна трансформаторна будка, направена като грамаден пън със схлупена къщурка върху него. От къщурката излизаха жици. Мъничко джудже с електрическо фенерче скочи от пъна и се шмугна в един вход. Не се учудих.

Излязохме на осветено от луната място. Окръжаваха ни малки затревени хълмчета и сиви продълговати камъни, напомнящи късове бетонни панели. Върху камъните тъмнееха букви. Стърчаха няколко криви кръста. Един от тях, много малък, но на високо краче, ярко блестеше.

И изведнъж разбрах, че това не е кръст, а забит в хълмчето меч с кръстовидна дръжка.

Валерка и Братлето спряха. Приближих се до меча. Дръжката с напречен гард беше на височината на раменете ми. Хванах я с две ръце и дръпнах — острието с лекота се изтръгна от земята. Върху него не остана никаква пръст. Лунната светлина струеше по него, сякаш всеки миг можеше да се стече на едри капки от върха.

Мечът беше удобен — с тежка дръжка и леко острие. Можеш да го въртиш над главата си колкото искаш. Аз замахнах с него и…

… Земята изчезна под мен — като пода на рязко потеглил автобус. Пространството се завъртя и… отново, се озовахме в старата къща.

Шкафът на часовника беше на мястото си, но циферблата и махалото ги нямаше. Вместо тях зад стъклото на вратичката блестеше моят меч.

— Сега смело можеш да го вземеш — каза Валерка.