Владислав Крапивин: Далечните тръбачи

Братлето отново зашепна. Валерка ме погледна виновно:

— Той каза, че ако намерим много стара къща… със старинен часовник…

— Е, и?…

— И ако върнем часовника назад…

— С петстотин години? — попитах аз Братлето.

— Да — прошепна то.

— И какво тогава?

— Тогава ще се скъса веригата…

— Каква верига?

— Не знам…

— Откъде ти дойде това наум?

— Не знам… — като че ли всеки миг можеше да се разплаче, задето не знае.

Валерка ласкаво го хвана за рамото. Аз казах:

— Близо до нас има много стара къща. Закована е.

— А часовник?

— Трябва да видим.

Но вече бях сигурен, че има часовник.

Събитията прииждаха, времето ускоряваше своя бяг.

Помня празния, слънчев двор на старата къща, навеса с дърворезни стълбове, напуканата резба по корнизите. Прозорците и вратите бяха заковани с дъски. Доближихме се до прозорците.

— Трябва да махнем дъските — казах аз.

— А ако ни видят?

— Все едно, сега трябва. Ако ни видят сега, можем да кажем, че сме дошли да играем. А през Нощта може да ни помислят за крадци.

— Хайде — съгласи се Валерка.

И в този миг ме обхвана страх — непонятен, тежък. Такова нещо е възможно само насън: наоколо е пусто и слънчево, а теб толкова те е страх, че ти се иска да побегнеш, без да се озърнеш дори. И в същото време знаеш, че побегнеш ли, краката ще ти откажат и ще се случи нещо много страшно…

Не побягнах. С огромно, почти физическо усилие потиснах страха и хванах края на дъската. Валерка задърпа другия. Ръждивите гвоздеи се изтръгваха с отвратително скърцане.

Освободихме прозореца, разклатихме рамката и капаците меко се разтвориха. Домът бе пълен със зелен полумрак, пронизан от прашен слънчев лъч.

Не видяхме часовника, но чухме носещото се от дълбочината на къщата тежко метално тиктакане.

— Да се качваме — прошепнах аз.

— Трябва в полунощ — възрази Валерка.

— Е да, разбира се! — казах аз, неочаквано ядосан. — Как не! Такива работи се правят само в полунощ… Глупости!

— Ама не, не е задължително — някак виновно обясни той. — Но стрелките трябва да се превъртат само докато бие часовникът. Ще трябва да въртим много, а в полунощ часовникът бие най-дълго.

На това не можеше да се възрази.

Затворихме прозореца.

— Чуваш ли? — изведнъж каза Валерка.

— Какво?

— Свири тръба. Далеч-далеч.

Нищо не чувах.

— Сигурно е влакът.

— Така ли? — неуверено каза той, а Братлето ме погледна с упрек.

И настъпи вечерта.

Ние отново се изкачихме на хълма при развалините и седнахме върху топа. Той още пазеше топлината на дневното слънце.

От стените също лъхаше дневна топлина, но въздухът стана прохладен. Остро миришеше на студена трева. Последните цветове на деня се сливаха с вечерната синева. Появи се кръглата луна — много голяма и като че ли медна.

— Луната беше същата — изведнъж каза Братлето.

Не го виждах, защото Валерка седеше между нас. Наведох се и погледнах към Братлето. Стори ми се, че плаче, но то просто седеше, опряло чело на коленете си. Ровеше с пръсти в тревата. После рязко вдигна глава.

— Ето пак — напрегнато каза Валерка. — Чуваш ли?

Аз се вслушах и този път наистина чух — свиреха тръби.

Далеч-далеч… Пет бавни и печални ноти се плъзгаха в тишината — или по-точно нейде зад тази тишина, зад хоризонта на заспалите звуци. „Та-а… та-та… та.“

— Че какво? — неуверено попитах аз. — Наоколо има много лагери. Свирят отбой, какво толкова?

— Сигурно — съгласи се Валерка. — Само че… нима това е отбой?

— Това е призивният сигнал — спокойно, уверено каза Братлето. — Нима не помниш?

Валерка не отговори.

Сигналът, тъжен и непознат, отново и отново звучеше в мен. Някак от само себе си възникваха думите:

„Не-е-дей заспи-и-ва-а…

Ча-а-ка те пъ-ъ-ътя-я-ят…“

Не им ли се спеше на тези тръбачи?

— Аз бях тръбач — изведнъж, без да се обръща към мен, каза Валерка. — Нали… обещах да ти разкажа? Бях тръбач и дежурях на лявата ъглова кула. Винаги… и тогава също. Те обкръжиха крепостта в пръстен, а ние нямахме достатъчно стрели. Палеха огньове и конниците на Даната препускаха край самия ров.

— Кой е този Даната? Княз? Или вожд?

— Началник на арила — каза Валерка.

Повече не попитах нищо.

— Даната изпрати Ассан, своя брат и приятел, уж на преговори. Ассан вдигна шлема си на копието и ние, като го видяхме без шлем, спуснахме моста. Не знаехме… А тоя разсече въжето. Повече не можехме да вдигнем моста. Даната с конниците си нахлу през вратите, а подир него влязоха тежките мечоносци. И започнаха да се катерят — по стените, по галериите, по кулите…