Барбара Картланд: Кармата на любовта

Отправиха й я съпругата и полковникът на бенгалските улани. Заминавали на почивка в къщата си, намираща се в подножието на Хималаите, и канеха Ориса да замине за известно време с тях.

Името на частта, с която бе свързано семейството, породи у нея надежда, че всичко това е уредено от майор Мередит. Той сигурно щеше да ги очаква, когато пристигнат в къщата на полковника. Остана обаче горчиво разочарована.

Не от къщата. Тя бе разположена на най-красивото място, точно над голямо езеро, заобиколено от високи, покрити със зеленина хълмове. Беше идеалното място, в което всички живеещи в Индия мечтаеха да избягат на хладина по време на горещия сезон. За Ориса обаче, без присъствието на майор Мередит, чудесният дом бе като една празна черупка.

Разтревожи я един разговор с нейната домакиня госпожа Лорънс. Тя й бе казала просто така, между другото:

— Сигурна съм, че майор Мередит ще бъде награден за чудесния начин, по който спаси Шуба.

— Награден? — попита Ориса.

— Той отдавна заслужаваше орден. Но всички знаят, че участниците в „голямата игра“ рядко получават това, което заслужават за опасния си труд.

Тъй като Ориса не отговори, госпожа Лорънс продължи:

— Мъжът ми е толкова привързан към майор Мередит, че ако се наложи той да напусне Индия, за цялото ни семейство това ще бъде голямо нещастие.

— Защо трябва да напуска Индия? — с труд успя да пророни думите младото момиче.

— Казват че баща му, лорд Крум, е тежко болен — започна с гордост да демонстрира колко добре е запозната със семейството на майора госпожа Лорънс. — Когато старият лорд почине и Мередит наследи титлата, едва ли ще остане в полка. Сигурно ще има неотложни ангажименти в Англия.

Тази новина сграбчи като с ледена ръка сърцето на Ориса. Дали не бе заминал за Англия още онази нощ, когато пристигнаха в Пешавар. Въпросите ставаха все повече, изпълваха бедната й глава, мъчеха я с терзанията си. Не бе предполагала, че краят ще настъпи по такъв начин. Завладя я дълбоко чувство, че пътищата им са се разделили завинаги. И съдбата никога повече нямаше да ги срещне.

Отново и отново в главата й се блъскаше въпросът защо тя трябваше да заема някакво място в неговия живот. Отначало той я презираше, после му бе натрапена. С чувството на отговорност, типично за военните, майор Мередит бе изпълнил поетия към чичо й ангажимент да я изведе от крепостта. И това бе всичко.

Потънала в тези нерадостни мисли тя вървеше през градината и не забелязваше заобикалящата я красота. Лехите бяха изпълнени с типични за Англия цветя. Отглеждаше ги лично госпожа Лорънс, на която те напомняха родината. Всяко едно от стръкчетата сякаш бе малка частичка от Англия, по която повечето англичани изпитваха неутешима носталгия.

Когато стигна до колоната и вдигна поглед към малката статуетка на Кришна й се стори, че тя сякаш танцуваше весело и безгрижно на върха на колоната. Все едно, че й се надсмиваше и разказваше за щастие и любов, които никога нямаше да изпита.

Въпреки това скрита в закътания ъгъл на градината, заобиколена от цветята, душата й се изпълваше със странен мир и покой. Тишината се нарушаваше само от чуруликането на птиците и жуженето на пчелите. От цвят на цвят прелитаха пеперуди, чиито крилца бяха оцветени във всички цветове на дъгата.

Някъде от далечината долиташе упойващата мелодия на любовна песен. Ориса познаваше мелодията, но не можеше да чуе думите. Може би тя представляваше както и повечето индийски песни зов за благоволението на бога Кришна.

— Имате писмо, лейди Ориса — каза някой. Беше капитан Радхи, един от местните офицери адютанти на полковник Лорънс. Не го бе чула да се приближава и почти се стресна. Обаче веднага го позна и любезна усмивка се появи на устните й, когато й обясни.

— Писмото е от вашия чичо. Току-що го получихме с военната поща.

— Благодаря ви — отговори тя.

Преди да успее да преглътне следващия въпрос, думите излетяха против волята от устата й.

— Има ли някакви новини за майор Мередит?

Младият и симпатичен индийски офицер, винаги отнасящ се с изключителна симпатия към младата девойка, се поколеба за миг, преди да се реши да отговори.

— От Пешавар достигнаха слухове, че е бил убит.

Ориса замръзна на мястото си. За известно време не усещаше нищо. Даже болката. Сякаш целият свят престана да съществува.

— Обаче съм уверен, че това ще се окаже само слух — продължи бързо капитанът, — и майорът ще се появи когато най-малко го очакваме. Както обикновено.