Ангел Каралийчев - Тошко Африкански

— Не сме съгласни — отвърнаха мрачно другите двама разбойници. — Искаме да делим по равно!

От дума на дума, от реч на реч разбойниците се скараха. Измъкнаха ножовете си. Тошко Африкански не смееше да поеме дъх. Когато тримата горски човеци кръстосаха ножовете си, Гривчо Страшника извика:

— Преди да се изпотрепеме, ще направя едно последно предложение. Хайде да оставим тук торбата и да се отдалечим на триста разкрача. Щом кажа: едно, две, три! — ще се втурнем към торбата. Който стигне първи — негова да бъде. Съгласни ли сте?

— Съгласни! — отвърнаха другарите му, прибраха си ножовете и тръгнаха. Отдалечиха се разбойниците. Тогава Тошко скочи от дървото, бързо грабна торбата и пак се изкачи горе.

— Какво ли сладко нещо има вътре! — помисли си той, преглътна и окачи тежката торба на един сух пречупен клон.

Не мина много време — ето че гората запращя. Най-напред пристигна Гривчо Страшника.

— Торбичката е моя — изрева той и започна да я търси.

Пристигнаха и другите разбойници. Тук торба, там торба — няма я. Сякаш е в земята потънала. Студен пот обля Гривчовото тяло.

— Тук има нечиста сила! — тихо рече той. — Да бягаме, братя! — и се втурна в мрачината. Другите двама разбойници го последваха.

Когато стъпките им заглъхнаха, Тошко мушна разтрепераната си лапа в торбата и нагреба една шъпа лъскави сребърни монети.

— За тези ли търкалца разбойниците са разплаквали цялото лято хората? — поклати глава маймунекът и избухна. Дръпна силно торбата и изтърси монетите на земята. Те се пръснаха като листа под дървото и залъщяха. Тошко се намести между два клона и заспа с увиснали надолу лапи.

Когато се пробуди, слънцето беше вече изгряло, росата блещукаше. Весело чуруликаха птичките. Щурците безгрижно свиреха. Тошко слезе, протегна се и потърси нещо за ядене. Като не намери нищо, запълзя по корем и с голяма сръчност налови цяла шъпа щурци. Лакомо ги налапа. Уталожи малко глада си, тръгна без посока под дърветата и почна да си ръмжи по маймунски.

Не щеш ли, в туй време насреща му се зададе едно момиченце с червена шапчица и кошница в ръка. В кошницата имаше топла питка, варена кокошка и бутилка с карабунарско винце.

— Ах! — извика момиченцето, като съзря Тошка. — Много съм щастлива, че те срещам, Кумчо Вълчо!

Тошко погледна въпросително девойчето. Попита го със знаци, като раздвижи лапите си:

— Коя си ти?

— Аз съм Червената шапчица. Отивам при моята баба в нейния горски дом — да й занеса ядене. Моята баба боледува за варена кокошка и старо винце. Нали ти си вълкът!

Тошко поклати глава отрицателно.

— Ти си, лъжльо! — викна момиченцето. — Аз те познах по ръмженето. Моля ти се, тръгвай сега направо по тая пътека към бабината къщурка! Като стигнеш — изяж баба. След това сложи нейните очила над носа си и легни под юргана й. Аз ще дойда по-късно, защото ще дойда по обиколния път. Като почукам на вратата, ти с престорен глас ще изръмжиш:

„Влез, мила внучке! Ела, бабиното момиченце, да те прегърна! Какво ми носиш в кошницата?“

Аз ще вляза, а ти — ам! — ще изядеш и мене. Сетне ще пристигне моят дядо със секирата. Той е дървар. Ще ти разпори корема. Ще изкара баба и мене — цели-целинички. Чудесна история, нали? Хайде сега отивай по-скоро!

Тошко поклати глава:

— Не ми се ще — искаше да каже той — да се бъркам в тази чудесна история. Първо, не мога да ям сухо бабешко месо. Второ, аз не съм вълк, макар че съм огладнял като вълк. И трето, не настоявам да ми разпорят корема с ножица. Единственото нещо, което мога да сторя, Червена шапчице, за да не те огорча, е да изям питката, без кокошката. Може и винцето да изпия, ако е старо.

И той протегна лапа към кошницата.

Девойчето почервеня от гняв. Тропна с крак.

— Как — извика то, — ти искаш само питката и кокошката, а не искаш да изядеш и мене, и моята стогодишна баба? Де се е чуло и видяло такова нещо? Но ти разваляш цялата приказка. Майчице, за първи път срещам такъв безумен вълк! По-добре хич да те няма на света, щом като можеш да объркаш една от най-хубавите детски приказки! Дядо-о-о? Дядо-о-о! — закрещя Червената шапчица. — Ела по-скоро да претупаш този глупав вълк!

Някъде от дълбочината на гората се обади старешки глас:

— Ида, чедо, ида-а-а!

Тошко погледна между дърветата и съзря един старец да тича насам и размахва секира.

— Сега втасахме! — продума на себе си Тошко, озърна се да види накъде да бяга и се стъписа назад. Прецапа едно горско поточе. Птичките пръхнаха слисани.