Ангел Каралийчев - Тошко Африкански

Тодора подкладе огъня. Сложи тенджерата на печката да свари картофи. Закипя врялата вода в тенджерата. Картофите се подгониха. Почнаха да се пукат. Яхнал един клон пред отворения прозорец, Тошко Африкански гледаше с лакоми очи и от време на време протягаше косматата си ръка към Тодора. Искаше да й каже, че е гладен. Зачервената Тодора миеше съдовете и пееше. Щом усети сладкия дъх на врелите картофи, тя грабна голямата дървена лъжица, извади най-хубавия картоф и се опита да го разчупи. Но картофът парна като въглен пръстите й. Тодора изохка, захвърли го през прозореца и викна на Тошка:

— На! Лапай, маймунек!

Тошко туй чакаше. С един скок той се намери долу на градинската пътека, където се търкулна картофът, грабна го, помириса го и в очите му светна блаженство. Налапа го целия — небелен. Тогава дойде страшното. Врелият картоф му запали гърлото. Като ужилен от оса Тошко изрева, размаха предните си лапи и се покатери на ябълката. От върха и скочи на курника, тупна в една цветна леха и стремглаво се хвърли към малкото рибно езеро — да угаси палещия картоф в гърлото си.

Тодора, застанала до прозореца с лъжица в ръка, се разхълца от смях. Почервеня като ягода.

В езерото стопанинът на къщата беше пуснал пет рибки със златни опашки. От зори до мрак по езерния бряг ходеше котаракът Мук и си думаше:

— Мяу! Омръзнаха ми тия птичета крилати, искам рибки опашати! Мяу!

Когато Тошко цамбукна, рибките се много изплашиха и всичките се потулиха под камъните, но като видяха, че падналото от небето чудовище не е котаракът, а маймуната — излязоха спокойно от дъното и си заклатиха опашките. Най-напред Тошко налапа студена вода и дойде на себе си.

— Лошо, Тошо, лошо! — рече си той и му стана много обидно. Спомни си как го клъвна квачката, когато се опита да играе с едно пиленце; спомни си колко бой е изял от Тодора, която го налагаше с една дървена лъжица за нищо и никакви работи.

— Хей, Тошко — измяука котаракът, — честита баня! Мяу!

— Благодаря — отвърна Тошко.

— Ами ония рибки със златните опашки, дето се перат във водата, твои ли са?

— Мои са — отвърна Тошко и като протегна дългата си лапа, хвана най-голямата и я размаха над главата си.

— Гледай, братко, живи, мърдат!

— Щом като мърдат, изхвърли ги на сухо, да ги изям. Не мога да понасям рибки, които мърдат. Стопанинът ще помисли, че Тодора ги е изловила и опържила в тигана и ще належи гърбеца й с дебелия си бастун — помоли се котаракът.

— Слушам! — извика Тошко и почна да изхвърля нещастните рибки.

Котаракът Мук ги застигаше с лапите си и гълташе като бонбони. На тревата не останаха нито люспи, нито костички.

— Не съм виновен аз — измърмори разбойникът-котарак. — Луд изяжда и два зелника, стига да има кон да му ги даде.

Като изпразни езерото, Тошко се върна в кухнята и видя, че Тодора е мръднала някъде. Метна се чевръсто нагоре, влезе през прозореца и почна да тършува. Най-напред бръкна в една чиния на полицата и щом разбра, че е празна, изхвърли я възмутен навън. Чинията падна на плочите и се натроши на парчета.

След туй маймунекът намери една кошничка, пълна с пресни яйца.

— Я — рече си той, — набутах бели ябълки…

Грабна кошничката и изскочи навън, но се препъна върху една вършинка и падна. Яйцата се жлътнаха на земята изпотрошени.

— Ябълки, съвсем не са ябълки! Тая Тодора пак ме измами! — разгневен проговори Тошко и се върна отново в кухнята. Откачи от гвоздея новата престилка на Тодора и я натъпка в печката. Като свърши тая хубава работа, злосторникът седна на стола, протегна дългите си крака върху масата и се замисли дълбоко. Погледна мастилницата. Протегна бавно лапата си, взе перодръжката на Тодора и реши да напише писмо до маймуните в Конго и да се оплаче от Тодора. Те трябва да дойдат тука и да я накажат. Тодора не е добра. Тя бие маймуните.

Тогава му дойде на ум, че не знае буквите.

— Каква съм неука маймуна! — въздъхна Тошко и като грабна мастилницата, погледна с едно око вътре. Дълго се взира и като не можа да види нищо, разсърди се и размаха силно мастилницата. Мастилото рукна навън и напръска тавана, стените, пода. Тошко се развесели. Откачи от стената чантата на Тодора, надяна я на ръката си и излезе на улицата.

— Дай чантата, крадецо! — извика градинският пазач и подгони маймунека.

— Да има да вземаш! Ще ти я дам, ако ме стигнеш.

Тошко търти да бяга. Кривна по улицата. Грабна една ябълка от сандъка на бакалина, прескочи черковната ограда и се покатери по водосточната тръба на камбанарията. Там захапа ябълката и разлюля чантата. От бакалницата изскочи Тодора. Съзря чантата си и занарежда: