Ангел Каралийчев
Антиката
Едно чернооко тракийско момиче мина по улицата, нарамило на кобилица две кошници с грозде. На заплетената му коса се клатушкаше сребърна антика, увиснала на червен конец. Върху гладкото кръгче на антиката личеше мъничък конник с дълго копие и шлем на главата. Конникът спокойно яхаше. Когато девойчето посегна да прехвърли кобилицата от едното си рамо на другото, косата му се преметна, нанизаната антика се изхлузи от конеца и се отрони. Падна насред пътя. Звънна като пчела и се търкулна. Спря на плочника между два камъка, недалеч от прозореца на книжарница „Паисий Хилендарски“. Нейният звън стресна една мравка, сладко задрямала в дълбея до едно пукнато гроздово зърно. Мравката скочи, запълзя напред-назад, покатери се върху антиката и рече:
— Най-сетне! Доживях деня, в който от небето почнаха да падат сребърни пари. Дали ще бъда жива да дочакам и жълтиците?
— Аз не съм паднала от небето — обади се с тънък гласец антиката.
— А откъде идеш?
— Много съм отдалеко. Моето родно място е древният финикийски град Тир. Там ме направиха преди три хиляди години.
— Тогава ти си по-стара от мене — поклати замислено глава мравката.
— Кога си раждана? — попита антиката.
— Тая година, когато бликна тревата и се затопли земята.
— Тогава аз наистина съм малко по-стара от тебе — усмихна се неволно антиката. — Ти навярно и за финикийците нищо не си чувала? Искаш ли да научиш нещо за тях?
— Искам — тихо проговори мравката.
— Те бяха — почна антиката — прочути мореплаватели и търговци. — Корабите им браздяха морята и стигаха до най-отдалечените градове на стария свят. Опъваха платната им сръчни веслари, които работеха наместо мотори. По пазарите продаваха кедрово дърво и вино, червена боя, кехлибар и роби с вързани ръце.
— А ти как си дошла тук от Финикия? — попита мравката.
— Моята история е дълга. Когато излязох от монетарницата, бях новичка и шлемът на моето конниче блещукаше като росна капчица. С кораб, който приличаше на огромен резен от диня, аз доплувах до стария черноморски град Аполония. Той беше голям и шумен пристанищен град. А на хълма, който се оглеждаше в тихия залив, въртяха платнени криле десетина вятърни мелници. Един мелничар донесе на кораба торбичка, пълна с меко пшенично брашно. Финикийците взеха брашното и му платиха с мене. Мелничарят не ме показа никому, а влезе в града и си купи една огромна делва за вино. Даде ме на грънчаря. Оня грънчар беше богат човек. Той имаше голям кораб и роби веслари. Още на другия ден корабът на новия ми стопанин потегли към Бяло море и спря в столицата на древна Елада — Атина. Там имаше огромно игрище, където млади хора мятаха дискове, хвърляха копия и се надбягваха на колесници с две колелета. Помня, че пред входа на игрището заварихме един слепец: белобрад старец с арфа. Той пееше чудни песни. Възпяваше някогашната Троянска война, бързоногия Ахил, юначния Хектор и хитроумния Одисей. Народът се тълпеше да го слуша. До рамото му стоеше право едно босоного момиче с бляскави очи и бяла туника. Туй момиче беше внучка на слепия певец. Моят стопанин грънчарят не влезе в игрището, ами седна на най-близкия камък до певеца, поглади брадата си и го слуша до залез слънце. Когато игрите свършиха и навалицата се пръсна, грънчарят ме извади от кесията си и ме пусна в шепата на белобрадия. Певецът ме потърка между двата си пръста и рече на внучката си:
— Тая паричка е за тебе. Нанижи я на един конец и я сложи на шията си.
Няма никога да забравя ония години, които прекарах при стареца. Той напълни душата ми с песен. Сърцето ми се топи, когато си спомня неговия глас и крилатите думи. Девойчето го водеше за десницата по шумните градски улици, покрай брега на морето и по стръмните планински пътеки. Когато привършеше песента и уморено отпуснеше арфата на земята, внучката се навеждаше и с обич доближаваше кораловите си устни до десницата му. Една вечер замръкнахме в глухо рибарско селище. Певецът беше грохнал и гладен, а нямаше с какво да си купи хляб. Пред една хлебарница внучката на стареца ме откъсна от шията си, подхвърли ме на хлебаря и пое от ръцете му един топъл хляб със зачервена кора. Подаде го на певеца и двамата изчезнаха в мрачината. Разделихме се и вече никога не съм го срещала.
Отново тръгнах от ръка на ръка. Много векове се търкалях по света. Когато бях в столицата на Египет — Тива, — срещнах легионите на Александър Македонски, който беше тръгнал да завладее целия свят, но смъртта му пресече пътя във Вавилон.
Читать дальше