Ангел Каралийчев - Антиката

Римляните, които владееха бреговете на Средиземното море, ме отнесоха в своята столица — Вечния град. Там видях юначния тракиец Спартак, който разбунтува робите и ги поведе на пристъп срещу Римската империя. Спартак работеше като учител в едно училище за гладиатори. Той беше напет, сръчен и умен. От него гладиаторите се учеха как да боравят с двуостър меч. Когато робите грабнаха оръжието да се бият за своята свобода, той ги отведе на оная планина, където димеше вулканът Везувий. Римляните вървяха подир бунтовниците със силна войска. Планината беше скалиста и стръмна. Отгоре надолу слизаше само един път и римляните го пресякоха. Тревога обхвана обсадените роби, но Спартак не се уплаши. Той заповяда на своите хора да нарежат лозина от дивите планински лози и да изплетат здрави стълби. Късно след полунощ, когато долу римските войници задрямаха, въстаниците безшумно се спуснаха един след друг по лозовите стълби, заобиколиха римския стан и го нападнаха. Ужас обхвана Вечния град, когато робите от всичките кътища на империята почнаха да се сбират под знамената на Спартак. В Апулия стана последният бой. Преди срещата между робите и техните господари неустрашимият Спартак изкара меча си от ножницата и погуби своя кон.

— Ако изляза от тоя бой победител, коне, колкото щеш! Ако загина, никакъв кон не ще ми бъде потребен! — извика той и се хвърли там, където искряха стоманените мечове. Загина Спартак, но името му грее като звезда във вековете.

Един търговец на стъкленици за сълзи ме отнесе в някакъв тракийски град и ме предаде на един селянин срещу кошница грозде. Но преди да узная къде се намирам, селянинът ме отнесе в своя дом, пусна ме в едно гърне и ме зарови в нивата си заедно с още четиридесет и седем монети. Хиляда и петстотин години прекарах под земята. Хиляда и петстотин пъти нивата ражда жито, а от гнездата на Дърветата изхвръкнаха хиляда и петстотин поколения птички. Случайно ме изрови с големия плуг Трактористът на сегашното кооперативно стопанство. Цялото гърне с монетите той предаде в музея, само мене задържа за дъщеричката си. Тя подскочи от радост, като ми видя конничето, върза ме с червен конец на косата си, грабна кобилицата с кошниците, набра узряло грозде от лозето и тръгна насам. Тъкмо на туй място се отроних. Къде се намирам?

— Ти се намираш в едно село, близо до някогашния град Филипополис, основан от бащата на Александър Македонски — отговори мравката, която, макар че беше мъничка, много неща знаеше.

— Как се казва този град сега?

— Пловдив.

— Ах, колко съм стара и уморена! — изпъшка антиката. — Тежат ми хилядолетията. Цялата земя обиколих. Видях крушението на стотици държави и най-сетне дочаках годините, когато навсякъде окованите роби захванаха да трошат оковите си. Искам вече да си почина.

— Защо не идеш в музея? — попита мравката.

— Какво нещо е музеят?

— Не знаеш ли? Дом на старините. Аз познавам тукашния учител. Ще му кажа да те вземе и да те отнесе в градския музей. Но в замяна искам да ми отстъпиш твоето войниче.

— Защо ти е? — попита антиката.

— Ще го поставя тука на пост, за да варди гроздовото зърно от лакомите кокошки, докато изтичам до мравуняка и повикам другарките си задружно да го изтикаме до в къщи. Много е сладък сокът на зърното.

— Може — усмихна се антиката.

Войничето се раздвижи, подгони коня си, обиколи антиката и застана на стража до гроздовото зърно.

Наоколо притъмня. Появиха се светкавици. Заваля дъжд.

Конникът каза на антиката:

— Мамо, позволи ми да се подслоня под стряхата на оная книжарница, додето спре дъждът.

— Иди, чедо! — рече антиката.

Додето капките тупкаха на улицата, металният финикиец препусна към грейналата витрина и започна любопитно да разглежда подредените мастилници, перодръжки, детски играчки, книги. По едно време той съзря върху корицата на един голям том образа на величествения старец, когото беше виждал някога.

— Как се казва този старец? — попита конникът едно порцеланово зайче с дълги уши.

— Нима не го знаеш? — отвърна зайчето. — Този е великият Омир.

— Защо са го изписали върху книгата?

— Защото в нея са напечатани песните му за Троянската война.

— Тъй ли? — развълнува се малкият конник, смахмузи коня си и препусна към майка си.

Дъждът бързо престана, но придошлият порой отвлече и зърното, и мравката, която тичаше разтревожена. През разкъсаните облаци се показа златната глава на месечината. Тя плуваше тъй, както е плувала преди три хиляди години.

Читать дальше