Бренда Джойс - Играта

Но Лиъм знаеше, че сега трябва да действа много по-хитро и по-внимателно от преди. Щеше да прибегне до второ похищение само в краен случай. Предпочиташе да не си навлича пак гнева на Елизабет. Неволно бе възбудил подозренията й и сега се налагаше да ги уталожи.

Играеше отчаяна игра. И за да победи, за да оцелее, не биваше да губи благоволението на кралицата. Само с едно драсване на перото той можеше да бъде провъзгласен за предател, документите му за каперство да бъдат отменени и да се обяви награда за главата му. Никак не го блазнеше идеята да бъде преследван в морето от хора като Дрейк 7 7 Дрейк — сър Франсиз Дрейк (1540 — 1596), прочут английски мореплавател и корсар, провел множество морски експедиции срещу испанците, както и второто в историята околосветско пътешествие; един от участниците в разгрома на испанската „Непобедима армада“ (1588 г.), след който Испания загубва значението си на морска сила и постепенно бива изместена от Англия и Холандия. — Б.пр. и Хокинз 8 8 Хокинз — сър Джон Хокинз (1532 — 1595), английски адмирал, допринесъл много за увеличаване на морската и колониалната мощ на своята страна. — Б.пр. . Не го блазнеше мисълта да остане съвсем сам, въпреки че не бе нито толкова глупав, нито толкова романтичен, та да се заблуждава, че наистина има своя родина или кралица.

Колко странно изглеждаше на пръв поглед поведението му напоследък. Беше плячкосал един напълно незначителен от политическа гледна точка френски кораб и знаеше, че съветниците на кралицата скоро ще проумеят този факт и ще се запитат какво се крие зад него. Но никой не можеше да заподозре истината. Още не. А дори ако някой се окажеше достатъчно умен, за да я заподозре, нямаше да има никакви доказателства.

За пореден път Лиъм си повтори, че трябва да бъде внимателен, търпелив и предпазлив. Че трябва да бъде много по-умен от всякога, ако иска да надхитри всички играчи в тази опасна игра, ако иска да победи. Защото решеше ли да вземе Катрин за жена — а предложението на Фицджералд наистина му се струваше все по-интригуващо, — той трябваше да поеме каузата на баща й в свои ръце. И тогава щеше да попадне право в челюстите на заговорничеството.

Не, второ отвличане вероятно не бе нужно. Лиъм бе сигурен, че Бари не изпитва желание да се ожени за разорена и лишена от титла бивша благородничка.

И все пак не беше напълно сигурен. Катрин бе необикновена жена и Бари би могъл да си изгуби ума и да забрави за настоящото й положение. Така или иначе, Лиъм не можеше да позволи този брак. Не можеше да позволи на Хю Бари или на който и да било друг мъж да притежава Катрин. Съдбата й бе предопределена много отдавна — още когато я бе зърнал за пръв път. Той, Лиъм О’Нийл, беше нейната съдба.

Над върховете на горските дървета малко пред тях се показа замъкът Баримор, разположен върху заоблен гол хълм. Лиъм стисна зъби в отчаяна борба с изгарящата го ревност — чувство, което изпитваше за пръв път в живота си. Той погледна към Катрин. Бузите й бяха поруменели от нетърпение, очите й блестяха. Представи си я как се втурва в прегръдките на Хю Бари. Представи си страстната му целувка и нейния пламенен отговор. Господи, трябваше да се успокои. Предстоеше му битка, която не можеше да си позволи да изгуби.

Катрин прекъсна мислите му.

— Слава богу, тук не е имало война — каза тя с леко треперещ глас.

Изкачиха се по пътя към мостовата кула, през която се влизаше в замъка и минаха по подвижния мост. Пред портата бе спусната желязна решетка, но стража не се виждаше никъде. Лиъм пришпори коня си напред, откри въжето, което бе свързано с камбаната на стражевата кула и го дръпна.

Силният камбанен звън отекна в тишината на замрялата ирландска провинция и разпръсна гълъбите горе в кулата. Както повечето други замъци, Баримор беше строен в средновековни времена. Основно място в крепостта заемаше голямата квадратна каменна кула, към която през вековете бяха прибавени и други сгради. Но никъде не се виждаха нито тухли, нито стъкло. Вместо с камъни, вътрешният двор бе покрит със засъхнала кал. Нямаше и помен от съвременната цивилизация; сякаш бяха се върнали назад във времето на рицарите в брони и на облечените в туники дами. Тази илюзия се подсилваше от факта, че замъкът изглеждаше необитаем и Лиъм едва ли не очакваше на двора изневиделица да се появят духовете на онези умрели преди стотици години рицари.

Катрин го погледна.

— Много странно. Нима няма никой?