Бренда Джойс - Играта

Двете момичета прекосиха вътрешния двор. Докато Катрин бе твърде напрегната, за да говори или даже да обръща внимание на мразовитото зимно време, Джулиет, напротив, бърбореше неспир за това колко е щастлива, че най-после ще се върне в родния Търлстоун.

Докато жените закусваха, трапезарията ехтеше да смехове и закачки. При движението на ръцете им проблясваха пръстени, инкрустирани със скъпоценни камъни. За да не се налага дамите да стават от местата си за каквото и да било, между масите шетаха множество прислужници, повечето от които бяха дошли в манастира заедно със своите господарки. Край лейди Монтание, графиня Сюр-Риго, се въртяха с изплезени в очакване езици нейните четири малки кученца, чиито къдрави глави бяха украсени с рубинени накити с формата на панделки. Изобщо, всички дами бяха толкова добре облечени и обсипани със скъпоценности, и тънеха в такова охолство, че ако човек не знаеше, че това е манастир, би си помислил, че се намира в салона на някоя знатна аристократка.

Самата Катрин беше една от малкото, които правеха изключение. Роклите й бяха стари и многократно кърпени и преправяни. Не бе имала нова дреха от петнадесетия си рожден ден — годината, в която парите, с които беше пристигнала, бяха свършили.

Отново я обзе страх. При пристигането й в манастира преди шест години, абатисата бе получила щедро възнаграждение и се очакваше да продължат да й изпращат пари за издръжката на младото момиче. Когато първоначалните средства бяха изчерпани, абатисата бе написала писмо до бащата на Катрин, но деликатната й молба за още пари беше останала без отговор. Същата съдба бе сполетяла и последвалите по-настоятелни молби. За щастие абатисата беше проявила щедрост, позволявайки на Катрин да остане в манастира, въпреки че никой не плащаше за това.

Стомахът на Катрин се сви. Всеки път, когато се замислеше за мълчанието на баща си по въпроса за издръжката й в манастира, я обземаше ужасяващо безпокойство.

Познавайки добре характера на своя баща, тя предполагаше, че той отново води война срещу Бътлър. Не беше в стила на Джералд Фицджералд да остави кръвопролитието при Афейн неотмъстено. Сигурно бе прекалено зает, за да мисли за единствената си дъщеря. Може би и Елинор имаше вина за това, че я бяха изоставили. Мащехата на Катрин бе само няколко години по-голяма от нея, беше много красива и Джералд я обожаваше. А тя не харесваше Катрин.

Тревогата й се засили. Знаеше, че баща й няма да остане доволен, когато дъщеря му пристигне в замъка Аскийтън неканена и неочаквана. Може би дори щеше да се ядоса, ако Елинор наистина го бе настроила срещу нея. Но в името на своите мечти Катрин беше готова да рискува и да понесе гнева му. Първо обаче трябваше да убеди абатисата да я освободи от манастира без позволението на баща й. Мъчна, почти непосилна задача.

Когато закуската приключи, Катрин и Джулиет си размениха заговорнически погледи и се разделиха. Катрин излезе от трапезарията забързано, но не се отправи към спалното помещение, а към преддверието, където беше кабинетът на абатисата. Нервите й се изопваха все по-силно. Толкова много неща бяха заложени на карта при предстоящия разговор. Не можеше да загуби.

Защото не можеше да остане повече в манастира. Животът я подминаваше и това бе крайно несправедливо. Съдбата й не би могла да бъде такава. Съдбата й трябваше да бъде нещо много по-голямо.

Върху пълното лице на абатисата се изписаха тревога и загриженост. Тя въздъхна.

— Искаш да си отидеш у дома.

Катрин се бе изправила пред изящното махагоново писалище, зад което седеше възрастната жена.

— Не мога да остана тук. Този живот не е за мен. Трябва да се върна у дома и да напомня на татко, че съществувам. Тогава той сигурно ще ми намери жених. — Погледът й бе прям, но и умолителен. — Майко игуменке, винаги съм искала да имам съпруг, собствен дом и деца. Вече съм на осемнайсет. След няколко години никой няма да ме иска.

Абатисата се съмняваше, че ще стане така. Независимо от високия си ръст, Катрин бе необикновена красавица — с идеален овал на лицето, с правилни черти, с безукорна кожа с цвят на слонова кост, със смущаващо зелени очи и червена като старо вино коса. Абатисата се изправи. Пребледнялото й лице постепенно започваше да възвръща цвета си. Беше раздвоена, дяволски раздвоена.

— Наистина, скъпа моя, само след няколко години ще си престаряла и грозна.

Катрин понечи да се възпротиви.

Абатисата вдигна ръка и я накара да замълчи.