Бренда Джойс - Играта

Скоро обаче Катрин се видя принудена да се брани срещу очевидно похотливите намеци, които започнаха да й отправят джентълмените, след като неохотно им бе казала името си.

— Такова мило и красиво ирландско момиче — напевно каза Хъри. — И тъй далеч от дома, нали, скъпа?

Катрин успя да кимне, като внимаваше да не го насърчава. Откъсна голямо парче топъл хляб, от което капеше масло. Лактите на мъжете я притискаха от двете страни. Хъри подхвърли още нещо, но тя не му обърна внимание. Предъвкваше хляба, без да може да се наслади на прекрасния вкус на стафидите в него. Погледът й неспирно се местеше от царедворците, които представляваха бляскава гледка, към изрисуваното горе небе и накрая към насядалите покрай стените шумни зрители, които постоянно подвикваха на обядващите.

Не след дълго Катрин се отказа от опитите си да се храни. Нямаше апетит. След обяда придружителите й щяха да дойдат да я вземат и тя щеше да отпътува към дома. Колкото и интересен, примамлив и вълнуващ да бе дворецът, Катрин копнееше да си тръгне. Скоро щеше да бъде в Аскийтън. Вече виждаше във въображението си кръглите кули на гордия замък, който се извисяваше над острова и над дебелите крепостни стени, обграждащи залива Лох Шанън. И изгаряше от нетърпение.

Скоро щеше бъде отново с Хю. Тя се опита да си представи изненадата му. Може би той смяташе, че след всичките тези години в манастира, годеницата му се е посветила на бога. Катрин едва не се изсмя гласно при тази мисъл. И през ум не й бе минавало да става монахиня. Единственото, което искаше, бе брак и деца.

Без съмнение я очакваше слънчево и щастливо бъдеще като съпруга на Хю. Хю Бари сигурно се бе превърнал в смел и силен мъж. Баща му и братовчедите му имаха добре сложени фигури; никой от тях не беше грозен. А тя обичаше Хю. Щом веднъж се озовеше в неговите ръце, щеше да забрави напълно за златния пират с толкова подходящото име Господар на моретата.

Само че не можеше да си представи как лежи в леглото на Хю, в обятията му. Но вероятно причината бе в това, че не го бе виждала толкова дълго време и го бе смятала за умрял.

Веднъж омъжена, щеше да потърси и начин да освободи баща си. Мисълта, че той ще остане беден затворник в Селинджър Хаус, бе непоносима. Кралицата се беше показала като добра и мила приятелка. Катрин реши, че след време ще се върне в двореца и ще се застъпи за баща си пред Елизабет, ще я убеди, че е несправедливо да го държат в изгнание. Знаеше, че няма надежда титлата и земите му да бъдат върнати, но може би щеше да е възможно поне да се прибере в Ирландия, в Аскийтън, където бе роден.

Катрин огледа още веднъж фантастичния салон и си каза, че не би имала нищо против да се върне тук.

Накрая тя отмести настрана чинията си, неспособна повече да отбягва истината. Трябваше да погледне в очите действителната причина за липсата си на апетит. Въпреки че бе развълнувана от това, че Хю е жив и че ще се омъжи за него, Катрин беше и уплашена. Не го бе виждала от години. Какво щеше да се случи, когато се срещнеха? Какво щеше да стане, ако Хю вече не я искаше? Защо той не я беше потърсил през всичките тези години?

И защо образът на Лиъм О’Нийл продължаваше да изпълва съзнанието й?

— Защо сте така умислена, госпожице? — попита плътен познат глас.

Катрин се вкамени.

Той се бе привел ниско над нея и когато отново заговори, дъхът му парна ухото й.

— Не си ли преизпълнена с радост, че си отиваш у дома? — подигравателно каза Лиъм.

Катрин се извъртя и вдигна поглед към него. Беше се появил изневиделица, сякаш от въздуха, сякаш повикан от собствените й мисли.

— Н-но какво правиш тук?

Той се засмя и внезапно се пъхна между нея и лорд Хъри, който побърза да му направи място. Твърдото като скала бедро на Лиъм веднага се притисна до нейното; ръката му улови ръката й.

— Добро утро, скъпа — прошепна той, сякаш бяха сами в спалнята… не, в леглото.

Катрин издърпа ръката си.

— Не си в Тауър?!

— Не, не съм.

— Не разбирам. — Сърцето й биеше бързо. Усещаше топлината на плътно прилепеното му до нея бедро и не смееше да помръдне.

— Добрата кралица реши, че е по-уместно да опрости греховете ми — засмя се Лиъм. Внезапно ръката му се оказа върху крака й и го стисна.

Катрин я отмахна.

— Имаш предвид, негоднико, че си използвал този твой златен чар, за да се освободиш!

— Може би. — Сивите му очи заблестяха.

Тя се намуси.

— Не се изненадвам, че дори кралицата е неспособна да ти устои. — Опита се да му обърне гръб, но тази поза се оказа толкова неудобна, че вместо това Катрин заби поглед в чинията си.