Бренда Джойс - Играта

— Добре съм. — Това далеч не отговаряше на истината. — Той не… — Гласът й секна. — Той не отне честта ми.

— Става богу — въздъхна Джулиет с потъмнял от тревога поглед. Тя отмахна къдравата червена коса от лицето на приятелката си. — Той… нарани ли те?

Катрин се поколеба.

— Всъщност, не. — Все още беше смаяна от коварната чувственост на тялото си. Дори сега не можеше да прогони от ума си златния лик на пирата. — А ти добре ли си? Всичко наред ли е? — попита тя.

Джулиет кимна.

— На хората от екипажа е наредено да стоят настрана от нас.

Катрин трепна изненадано.

— Толкова се страхувах, Катрин. Но очевидно тези дяволи все пак имат нещо като душа. Плешивият, Макгрегър, ми каза, че капитанът поначало не позволява безчинства и изнасилване на жени и че специално ние с теб не бива да се тревожим. Всъщност френският кораб беше освободен. Казаха ми, че никой от екипажа не е пострадал.

Катрин я изгледа скептично.

— Искаш да кажеш, че не е наредил да хвърлят всички през борда? Не вярвам!

Джулиет изглежда не я чу. На лицето й се бе изписало напрежение.

— Какво готви той за нас, тогава? Откуп?

Катрин си спомни какво й бе разказал Лиъм О’Нийл и стисна зъби.

— Джулиет, баща ми е изгубил земите и титлата си и е пленник на кралицата.

Джулиет се сепна.

— О, Катрин!

Лицето на Катрин се сгърчи.

— Не мисля, че ме излъга. — Опита се да си представи могъщия Джералд Фицджералд лишен от всичко, което е имал и примирен с безславно заточение. Опита се и не успя. Сигурно баща и, нейният смел и умен баща, имаше план как да си възвърне всичко изгубено. Сигурно нещата не стояха точно така, както казваше пиратът. — Боя се, че за мен няма да има никакъв откуп.

— Но какво ще прави с теб, тогава, щом не иска да се възползва от теб? — попита Джулиет.

Катрин погледна приятелката си в очите.

— Не разбираш. Той има намерение да се възползва от мен.

Джулиет се взря в нея и веждите й се извиха — явно беше, че не може да разбере.

Катрин бе забравила колко наивна и лековерна е Джулиет.

— Той смята да ме прелъсти, да ме превърне в доброволна пленница на страстта си.

Джулиет зяпна. По бузите й се разля руменина.

— Какво ще правиш? — извика тя.

— Не знам — отговори Катрин. Сетне мрачно добави: — Ще се боря.

Внезапно двете момичета замръзнаха, защото чуха, че резето се отмества. После впериха очи във вратата и видяха как тя бавно се отваря. Но в каютата влезе само едно момче на не повече от десет-единадесет години, което държеше в ръце покрит поднос. Очевидно им носеше храна. Ароматът на сочна телешка пържола накара двете приятелки да се изправят. Бяха яли за последно лека вечеря в каютата си на френския кораб предишната нощ, а от небето вече се спускаше мрак.

Хлапакът ги погледна.

— Капитанът ми нареди да ви донеса нещо за ядене. — Акцентът му издаваше, че е французин. Той постави подноса върху масата за хранене и махна ленената кърпа, която го покриваше. — Ако се нуждаете от нещо, аз съм Ги.

Катрин се взираше в него, отвратена от това, че пиратът е могъл да вземе на кораба си толкова малко момче. По всяка вероятност някой от моряците го беше отвлякъл от дома му и после го бе предал на капитана. Беше твърде слабичко, за да е здраво. И така като го гледаше, тя се съмняваше, че е щастливо.

— Благодаря ви, господин Ги.

Хлапето се намръщи.

— Просто Ги.

— Ги! — извика Катрин преди момчето да си тръгне. — Накъде пътува корабът?

— На север. — То се обърна и се отправи към вратата.

На прага й стоеше Лиъм О’Нийл. Катрин се стресна. Не го беше чула да влиза. Погледите им се задържаха впити един в друг малко по-дълго от необходимото, сякаш бяха любовници, а не непознати и врагове. Катрин се изчерви и извърна очи.

Лиъм отиде до масата, но не седна.

— Заповядайте, дами. Тук имаме храна в изобилие. Телешко по бургундски, червено вино, пресен хляб, изпечен току-що от готвача и горещ ябълков пай.

Катрин искаше да откаже. Джулиет също изглеждаше разколебана. Но и двете момичета умираха от глад и мигом скочиха на крака. Катрин прекоси каютата с гордо изпъната снага, последвана от Джулиет, като внимаваше да гледа право пред себе си, а не към пирата. Усещаше, че той я наблюдава — само нея. Не се заблуждаваше. Знаеше, че между двама им се води сериозна война — война, която тя трябваше да води докрай и да спечели. Почувства как настръхва, как дори косите на тила й се изправят от напрежение. Защото току-що бе осъзнала, че войната едва е започнала.