Бренда Джойс - Играта

Не, той не изпитваше страх — нито от смъртта, нито от кралицата.

Елизабет почувства възбуда и едновременно с това бе поразена. Този мъж никога нямаше да престане да смущава жената у нея. Но като кралица тя държеше на неговото уважение и страхопочитание.

Мисълта за измяната му я прониза отново като кинжал. Как бе могъл да я предаде? Нима изобщо не го беше грижа за нея? Благодарна бе на бог и на собствената си желязна воля, че въпреки огромното изкушение не го беше поканила в спалнята си в онази нощ, преди година.

За да прикрие вълнението си, тя се усмихна възможно най-студено.

— Ела тук, пирате. — Но устните й трепереха.

Лиъм пристъпи напред без да сваля очи от нейните и с цялото си нахалство каза:

— Моля да ми простите, Ваше величество.

Едва след това благоволи да падне на колене в краката й.

— Нима? Долен негодник! Не ми изглеждаш ни най-малко разкаян.

— Напротив, разкайвам се дълбоко. — Той вдигна поглед. — Моля да ми простите не само за предполагаемите ми престъпления, но и за това, че се появявам пред вас в такова зловонно състояние.

Елизабет гледаше коленичилия в нозете й мъж и се питаше какво ли е намислил този път. Думата „предполагаеми“ не убягна от вниманието й.

Погледът му беше прекалено дързък, прекалено мъжки, пълен с прекалено много обещания.

Тя се разтрепери. В момента се чувстваше много по-малко кралица и много повече — млада и наранена девойка. Огледа го изучаващо и забеляза, че оковите му причиняват болка. Но Елизабет не заповяда да ги свалят. Той заслужаваше да страда заради онова, което й бе сторил.

— Можеш да станеш.

Лиъм се изправи със забележителна лекота и грациозност — нещо, което малцина мъже биха успели да направят със завързани отзад ръце.

— Благодаря.

Присъствието на останалите мъже в залата смущаваше Елизабет. Никак не й харесваше, че чуват всяка разменена между нея и Лиъм дума, че наблюдават всеки техен жест. Но знаеше, че не бива да отпраща съветниците си. Бе твърде опасно да остава насаме с Лиъм О’Нийл.

— Следващия път се изкъпи, преди да дойдеш при мен, защото не понасям ужасния ти вид и миризма — чистосърдечно призна тя.

— Надявам се да има следващ път. — Лиъм наклони глава настрана. — И аз не понасям собственото си тяло — каза той небрежно и отново се взря в очите й. — Сигурен съм, че приличам на отрепка от Брайдуел.

— Може и да те изпратя в Брайдуел — отвърна Елизабет и стисна дланите си в юмруци. Да не би да възнамеряваше да я съблазни с този тъй прям сив поглед?

Веждите му най-безцеремонно се вдигнаха.

— Но това е място само за бандити и уличници.

— Ах, тогава може би трябва да изпратя там твоята пачавра. — Мисълта накара Елизабет да се усмихне мрачно.

Арогантността му се стопи. В очите му припламна далеч не толкова хладен блясък.

— Една любовница едва ли може да бъде наречена пачавра.

— Нима? Нямах представа, че има разлика — каза Елизабет. После, като се мъчеше да прикрие изгарящата я ревност, попита: — Още ли се интересуваш от нея?

— Тя беше добра играчка за леглото ми.

— Къде е сега съпругата на Джон Хок?

— На моя остров.

В този момент желанието да останат насаме надделя у Елизабет. Трябваше да узнае истината.

— Всички да излязат — нареди тя.

Ормънд, който бе проследил цялата сцена с навъсена физиономия, изглеждаше засегнат заради доведената си сестра, защото хвърли един последен унищожителен поглед към О’Нийл и напусна залата, последван от Уилям Сесил. Лестър обаче не бързаше да се подчини; вместо това се приближи до Елизабет. На лицето му бе изписана загриженост.

— Ваше величество — запротестира той.

Погледът, който му отправи Елизабет, беше студен и бляскав като лед. По дяволите, сега нямаше време да се занимава с Робин! Нямаше време за никого, освен за пирата.

— Вие също, милорд. Искам да разговарям с тази отрепка насаме.

— Не е разумно от ваша страна — каза Дъдли, почервенял от гняв.

— Но аз съм кралица и ако искам да се държа като глупачка, ще се държа — сряза го тя.

Дъдли се завъртя на пети разярено и излезе от залата.

Тогава кралицата забеляза, че Хок още стои до вратата с мрачно изражение.

— И вие, сър Джон.

Хок се поклони, зачервен не по-малко от Лестър, но Елизабет осъзна, че това се дължи не само на гняв, но и на унижение.

— Простете ми, Ваше величество, но този пират е опасен човек. Не мисля, че трябва да оставате насаме с него. — Той се поколеба. — А и бих желал да науча нещо повече за своята съпруга, ако позволите.