Бренда Джойс - Огнена стихия

Но вината оставаше, а мръсотията, която чувстваше по кожата си, не излизаше. Само от мисълта, че е докоснал онази курва, че почти е влязъл в нея, накара стомаха му да се обърне и му прилоша. Ако само си беше отворил проклетите очи! А и как, за бога, бе могъл да не забележи, че жената, която прегръща, не е неговата? Особено след като я обичаше?

Вече знаеше, без никакво съмнение, че обича Сторм.

Когато се изкъпа и облече, Брет се почувства разтревожен до ръба на паниката. Сторм и Диего още ги нямаше. Конярите ставаха на разсъмване, но хранеха конете час по-късно. Значи оттогава ги нямаше — от десет часа.

Ужасно подозрение прониза ума му и изчезна за миг. Той крачеше из стаите и непрекъснато гледаше през френските прозорци към терасата. Ами ако тя беше зле?

— Брет?

Той се завъртя като вихрушка и видя София, която стоеше в стаята му.

— Махай се — изкрещя той с опасен пламък в очите.

— Брет — каза тя, без да мръдне. — Мисля, че е много подозрително, дето жена ти и брат ми са цял ден навън. Никой, разбира се, не е казал на дон Фелипе, но всички само за това говорят. Диего беше толкова очарован от Сторм.

— Какво говориш? — викна той. Тя вдигна един лист хартия.

— Диего ми е оставил бележка, в която пише, че има работа и няма да се върне.

— Дай да видя — изтръгна я той от ръцете й. Никакви подробности. Но той знаеше, че те са заедно, знаеше го със сигурност, и то от изгрев слънце. Каквато и да му беше работата, Сторм го беше изоставила и отишла с Диего. Защото беше разбрала къде е спал. Изведнъж беше съвсем сигурен.

— Мисля, че е тръгнала с него — каза София. — Диего беше много настоятелен, а и ми каза, че я желае. Прилича на мен — винаги взима това, което иска.

— Ще го убия — каза Брет и смачка бележката. Имаше само няколко часа до нощта, но щяха да стигнат да хване следата им. Защо не беше тръгнал по-рано?

— Защото не беше искал да си мисли непоносимото — че Сторм е открила предполагаемата му изневяра, не е дочакала обяснението му, не му беше повярвала и го беше напуснала.

— Ако той я докосне… — изрева Брет.

— А ти какво си мислиш, че ще правят тази нощ? Ще играят покер? — София триумфираше. — И ти го знаеш, Брет. — Усмихна се.

— Какво да знам?

— Вчера, когато спеше, тя влезе. Още бях будна.

За миг сърцето му спря. Не можеше да диша. След това, когато възвърна телесните си функции, пулсът му запрепуска.

— Какво й каза? — попита дрезгаво той.

— Нищо не казах. — Тя пак се усмихна. — Гледката беше достатъчно красноречива.

Той положи огромно усилие, за да не я удари.

— След като тя излезе, чух шум и излязох да разбера какво става. Видях я с Диего в подножието на стълбите.

Той се стресна.

— Прегърнати. Той я успокояваше. Тя те напусна, Брет. Избяга с друг мъж.

Стори му се, че се задушава.

— Тя отива в Тексас — каза той със сигурност. — И ако оня я докосне, ще го убия.

Сторм бавно осъзна, че са спрели. Седеше неподвижно на Демон, сразена от скръб и безразлична към всичко наоколо. Диего беше слязъл и й протягаше ръка. Тя го погледна. Падаше здрач.

— Защо спряхме? — Гласът й беше пречупен, стар, писклив.

— Трябва да преспим някъде. — Той нежно се усмихна. — Ела.

Толкова беше лесно да се подчиниш, без да мислиш. Сторм се свлече в ръцете му и той я задържа миг по-дълго от необходимото. Усети само силата на тялото му и дъха му по бузата си. Толкова я болеше сърцето, че агонизираше. Лицето на Брет, присмехулното му изражение… И двамата заедно в леглото.

Диего я отведе до постелята си и тя се свлече върху нея, като се сви на кълбо. Затвори очи и зачака съня. Диего я погледа за миг и отиде до конете, разседла ги, изтърка ги с трева и им даде да ядат. След това я погледна пак. Нямаше да пали огън. Не беше глупав. Познаваше решителността на Брет. Нямаше намерение да умира в съня си.

Докато оглеждаше Сторм, легнала с гръб към него, той почувства прилив на сласт. Днес щеше да я има — независимо дали тя искаше, или не. Не се и съмняваше, че няма да иска. Но като си представи пасивност пред страстта си, се намръщи. Искаше я бясна от гняв, но не и така — безчувствена от болка, безжизнена, посивяла. Отиде до нея.

— Cara?

Тя се обърна след малко и го погледна. Той се смая от бледността й и от хлътналите й очи, от зачервения й нос. Къде беше великолепното създание, което познаваше, гордо и несравнимо? Тази жена приличаше на дете, наранено, изгубено, мръсно. Стисна ядосано зъби. Подаде й манерката.

— Ето, пий. Няма да палим огън. Тук е малко опасно. Вземи.