Бренда Джойс - Огнена стихия

За един дълъг миг му се стори, че сънува. Изведнъж осъзна, че жената, която го гледаше, беше София и се вцепени с бясно биещо сърце. Беше шокиран. Тя се впи в устните му и се изви срещу му. Брет се откъсна от нея.

Какво беше направил?

Тя простена.

— Не, не ме оставяй — изскимтя тя. — Още.

Какво, по дяволите, правеше в леглото със София, когато си беше легнал с жена си? Брет седна тежко и я загледа с отвращение. Намрази се. След това си помисли — боже, а къде е Сторм?

Погледна през прозореца и видя, че е вече следобед. Ръката на София се сключи около члена му и устните й го погалиха. Той скочи и я отблъсна.

— Какво става, по дяволите? — изрева той, а главата му се цепеше. Тя се усмихна.

— Скъпи, не ти трябва да знаеш. — Тя се протегна прелъстително и бялото й тяло засия в слънчевата светлина. Гърдите й бяха толкова бледи, че той виждаше сините им вени.

— Беше великолепен тази нощ, querido, но сега нещо ти липсва.

— Тази нощ ли? — Той беше шокиран до дъното на душата си. Мислеше трескаво. Беше пил с Диего… и тогава се сети. Беше изпил една чаша и го бяха упоили. И ето докъде се беше стигнало, до това чуждо легло, тук, с нея, не с любимата му жена…

— Малка кучка такава — изсъска той и се хвърли върху нея. Тя извика, когато ръцете му се сключиха около шията й и стиснаха с първична жестокост. Лицето й пребледня, а устата й се заотваря като риба на сухо. Брет я пусна изведнъж, поразен от дивата си омраза, от желанието си да я убие.

— В брендито ми имаше нещо вчера — каза той злобно. — Защо, София?

— За какво говориш? — извика тя, търкайки гърлото си. В очите й отново сияеше желание и мисълта, че то е причинено от жестокостта му, го отврати.

— Не мога да повярвам, че стигна дотам, за да ме вкараш в леглото си! Е, струваше ли си? — Гласът му бе натежал от сарказъм.

— Скоро ще си струва, querido — измърка тя. — Нека те втвърдя отново. — Тя посегна към него. Той я отблъсна гневно.

— Защо, по дяволите, София, защо?

— Винаги получавам това, което искам. Защо се бориш с това, което желаеш?

— Желая само жена си — отвратено каза той и нахлузи панталона си. София изскочи от леглото, притисна гърди в гърба му и ръцете й се плъзнаха към слабините му. Не беше подготвена за жестоката му реакция. Озова се на пода по гръб и си удари главата в студените дъски. Вдигна поглед, треперейки диво, легнала разкрачена като курва в краката му. Той нахлузи ризата си и я погледна доволно.

— Точно като майка си — каза тихо и изчезна. София лежеше и хълцаше. Протегна ръка със стон и започна да се гали, гърчейки се екстатично, като си представяше тялото на Брет върху своето.

Брет тичаше към спалнята им и трескаво мислеше, опитвайки се да намери извинение за това, че не е бил при нея. Боже, щеше да убие Диего и София! И все така не разбираше защо го бяха направили. Защо София ще крои такива сложни планове, за да го вкара в леглото си?

Какво ли си мислеше Сторм?

Какво щеше да й каже?

Не беше лъжец, никога не беше бил, така че щеше да й каже истината. С едно изключение — че почти беше спал със София. Тя обаче със сигурност нямаше да му повярва. Искаше да я излъже и да й каже, че вчера е заспал в библиотеката, само че тя може би го беше търсила, а той не искаше да бъде уличаван в лъжа. По дяволите!

— Сторм — извика той, нахлувайки в спалнята.

Тя не беше там. Потърси я в другите стаи. Къде ли беше? Имаше нужда от баня, искаше да изтрие вонята на София от себе си. Поиска топла вода от един прислужник, който каза, че не е виждал жена му. Слезе долу. Никой не я беше виждал.

А Демон го нямаше в обора.

Разбира се, помисли си той, тя язди. Искаше да тръгне да я търси, но се чувстваше толкова омърсен, толкова насилен…

— Сама ли отиде? — попита той един вакеро.

— Не знам.

Никой не я беше видял да излиза, значи беше станала много рано. Изведнъж забеляза, че конят на Диего също липсва и разбра, че е липсвал цял ден. Беше едновременно облекчен и гневен. Облекчен, защото не искаше Сторм да язди сама, а гневен, защото беше прекарала един цял ден с гнусния му братовчед.

Не че не й вярваше. Но ако Диего я докоснеше, щеше да ги убие и двамата — Диего и София. Щяха да си платят.

Върна се в къщата и се изкъпа, неспособен да мисли за друго, освен за Сторм. Трябваше да й обясни какво се беше случило вчера. Какво ли си мислеше тя? Всичко зависеше от това, дали го беше търсила. Възможно беше да му прости, ако реши, че е заспал в библиотеката — тогава нямаше защо да се притеснява.