Бренда Джойс - След невинността

Отношенията им не се бяха подобрили. Хенри грешеше. Едуард не я обичаше и никога не я бе обичал… самата тази идея бе нелепа.

Едуард използваше ключа си, за да влиза в апартамента, когато поиска, и да посещава Едуина по няколко пъти на ден. Беше невъобразимо учтив със Софи, също както би бил с някоя непозната. Експлозивното напрежение, което тя бе уловила в новото маслено платно, което рисуваше, донякъде тайно, си оставаше твърде видимо. В мига, когато Едуард влезеше в апартамента, въздухът около тях се променяше. Ставаше горещ и плътен, като мъглоподобно чудовище, готово да блъвне пламъци.

Софи се опитваше да се преструва, че присъствието му й е безразлично, точно както се правеше, че не забелязва начина, по който той я гледаше, все едно е сладкиш, за който той копнее. Но когато й обърнеше гръб, тя го гледаше точно по същия начин, и той го знаеше. Преди никога не се бе срамувала от страстта си и сега не можеше да се срамува от нея. Но трябваше на всяка цена да я крие.

Софи измина пеша няколко пресечки по Пето авеню, за да прегледа изложбата заедно с Жак Дюран-Рюел, преди публиката да я види утре. Съжаляваше, че бе определила такава глупава дата за сватбата им. Самостоятелната изложба трябваше да бъде най-важното събитие в живота й. Но сега то отстъпваше първенството си на един брак без любов с мъж, който се чувстваше задължен да даде името си на дъщеря й. Но Софи знаеше, че не би посмяла дори да отвори дума за отлагане на сватбата.

Жак я очакваше и я зърна още в момента, когато влезе в галерията.

— Скъпа Софи — възкликна той, бързайки към нея. Прегърна я и я целуна по двете бузи. — Миличка, много си бледа. Подозирам, че си уплашена?

— Ужасена съм — отвърна Софи.

Жак тръгна с нея из галерията, държейки я под ръка.

— Не се страхувай. По правило критиците в Америка са по-приятелски настроени от тези в Париж Наблегнахме на факта, че живееш в чужбина, а американците — и критиците, и публиката — просто обожават такива художници. Имам чувството, скъпа Софи, че утрешният ден ще надмине всичките ни очаквания.

— Надявам се да си прав — каза Софи, докато вървяха из огромната зала, където бяха окачени всичките й картини.

Само един поглед й показа, че е прав. Досега бе нарисувала тридесет и три картини; дванадесет маслени, дванадесет скици с въглен или туш, върху които се базираха маслените платна, шест пастела и три акварела. Имаше два натюрморта, но останалите й платна бяха фигурални композиции, от които осем — портрети на Едуард. Като го виждаше навсякъде, където и да се обърнеше, независимо дали на платно, или на хартия, така мъжествен и красив, дъхът й спираше. И както винаги, я обливаше една странна смесица от болка и радост.

Софи изведнъж замръзна. Двама работници вдигаха едно тежко платно на единственото свободно място на отсрещната стена в далечния край на галерията. Беше неговият актов портрет, който бе нарисувала в Монмартр.

Жак видя накъде гледа тя и се усмихна.

— Неустоимият.

— Не! — извика Софи във върховен ужас.

— Скъпа?

Софи се втурна към платното, което бе пет на четири метра и сега висеше на стената, изпъквайки над всички останали платна. Едуард гледаше към нея и Жак, без да се усмихва. Едното му рамо бе облегнато на стената с лющеща се боя; зад него имаше прозорец, през който се виждаха едва загатнати вятърните мелници на Монмартр. По-близкият му крак бе свит в коляното, цялата тежест падаше на другия, така че позата бе възможно най-скромната, като се вземе предвид фактът, че беше гол. Не се виждаше никаква шокираща част от мъжката анатомия.

В долния десен ъгъл на платното се виждаше ясно краят на едно разхвърляно легло. Стаята бе обляна в слънчева светлина, но Софи бе използвала много сини тонове и бе оставила фона неясен и нефокусиран. За Едуард бе използвала силни, топли и трептящи багри, леглото бе покрито с яркочервено одеяло. Тъй като Едуард бе нарисуван с почти класическо внимание към детайлите, той доминираше в платното, изглеждаше по-голям от естествен ръст.

Очите му блестяха. Ясно беше за какво мисли. Софи бе забравила колко хубава е тази картина.

Жак се изправи до нея.

— Най-хубавата ти работа. Замайваща, силна. Това ще даде тласък на кариерата ти, Софи!

Софи се обърна към Жак.

— Не можем да я изложим.

— Трябва!

Сърцето на Софи заби силно и бързо.

— Жак, аз не бях взела позволението на господин Деланза да го нарисувам така… още повече, да излагам картината.