Бренда Джойс - След невинността

Но какво значение имаше това, щом като тя отново го рисуваше? Скоро щяха да се оженят. Скоро дори щеше да има възможността да го помоли да й позира. Въпреки че бе разстроена, сърцето на Софи трепна при тази мисъл.

Беше толкова отдавна. Колко много се нуждаеше да работи, да се потопи в страстта и любовта си към работата.

Софи рязко грабна перото и се предаде. Започна да скицира Едуард така, както го бе видяла снощи. Щрихите й бяха по-едри от обикновено, твърди, бързи и дълги. Тъй като не можеше да устои на изкушението — той винаги бе представлявал нейният любим обект, тя отново щеше да го нарисува с маслени бои. Може би, ако се съсредоточи върху професионалния аспект на портретирането, ще преодолее това разстройване. И Волар, и Дюран-Рюел бяха харесали най-много нейните портрети на Едуард. Изложбата й беше след десет дни. Може би трябва дотогава да довърши това платно. Тъй като портретите, които бе направила на Едуард досега, бяха прекрасни и тъй като тя бе работила над всеки от тях в пристъп на трескава решителност, което означаваше дни, изпълнени със себеотдаване, възможно беше да го направи и сега. Ако довършеше дотогава тази картина, Жак Дюран-Рюел щеше да бъде смаян.

С няколко напрегнати щрихи тя вплете още сила в тялото му. Едуард се облягаше на стената, но изглеждаше напрегнат и готов да избухне. Също толкова напрегнат и готов да избухне, колкото се чувстваше и тя. Как щеше да се справи с това? Как би могла да не се справи?

Софи въздъхна и остави настрана перото. Загледа се в скицата на Едуард, какъвто бе снощи на бала на Лиза. Върховно елегантен, върховно мъжествен. Снощи. Изглеждаше почти невъзможно след всичкото това време, откакто бе избягала от Ню Йорк в Париж Едуард я бе намерил едва снощи. Но не само я бе намерил снощи, но и само за двадесет и четири часа бе поставил годежен пръстен на ръката й.

Софи си каза, че това е за добро. Беше за добро за Едуина; нямаше никакво съмнение. Едуина щеше да израсне обичана и отглеждана от баща си. Софи си спомняше колко много я бе обичал собственият й баща, преди обстоятелствата да го бяха принудили да избяга от Ню Йорк, живо си припомни всичките години, през които растеше, неистово желаейки Джейк да е жив и тя да има баща, който да я обича, както имаха другите момиченца. Би било егоистично сега Софи да избяга от Едуард и от повторното му предложение, дори това да беше продиктувано от желание за самозащита. Едуина заслужаваше баща, и сега щеше да го има.

А ако собствената й паника от предстоящия брак започнеше да излиза от контрол, Софи щеше за мисли за връзката на Едуина с Едуард, не за нейната с него.

Софи бе така заета със собствените си объркани мисли, че не бе отделила нито миг да помисли за Хенри Мартен. Обзе я смущение. Хенри беше влюбен в нея. Хенри чакаше за отговора й. О, господи, Софи не искаше да го нарани, но нямаше как да избегне това.

Не биваше повече да отлага. Утре трябваше най-напред да отиде при него, да му каже за годежа си с Едуард Деланза.

Софи бе сключила ръце в скута си, за да не може той да види осемкаратовия й диамантен пръстен. Хенри я хвана над лактите и се взря в лицето й. Стояха в кантората му.

— Господи, Софи, добре ли сте? Да не би да ви е наранил?

— Не.

— Чух, че сте напуснали бала с него. Казах си, че сигурно не сте имали избор. Не сте имали избор, нали?

— Не. Едуард настояваше незабавно да види Едуина.

Хенри стисна челюст.

— Той ли настоя да ви настани в апартамента си в „Савой“? Порозовелите бузи на Софи леко пребледняха.

— Вестите се разнасят бързо, както виждам.

— Да.

Софи си пое дъх.

— Той настоя аз да се настаня в апартамента му, тъй като нямаше друг свободен. — Тя изправи рамене и срещна погледа на Хенри. — Съгласих се да се омъжа за него, Хенри.

— О, господи, знаех си! — възкликна Хенри с неприкрита мъка.

Софи докосна ръката му.

— О, моля ви, толкова съжалявам.

Той се обърна и я загледа, готов да заплаче, но въпреки това се въздържаше мъжки.

— Вие го обичате, нали? И винаги сте го обичала. Още когато започна да ви преследва в дома на родителите ви в Нюпорт Бийч онова лято.

— Да.

Хенри наведе глава.

— Мисля, че и той ви обича.

Софи трепна. Тя знаеше най-добре, знаеше, че не е вярно, но надежда се прокрадна в сърцето й. О, боже, само да беше вярно!

В деня преди изложбата Софи бе като отровена. Винаги се бе страхувала при мисълта да се изправи лице в лице с публиката и критиците, но когато датата на изложбата беше все още далече в бъдещето, не й бе трудно да отпъжда страха си. Сега този съвсем основателен страх се утежняваше и от факта, че вдругиден тя и Едуард щяха да отидат пред съдията и да се оженят. Беше й толкова зле, че изобщо не докосна единствената препечена филийка, която й бяха донесли за закуска, и през целия ден й се гадеше.