Ф. Уилсън - Крепостта

Глен! — помисли си тя в началото, но надеждата й почти веднага бе приглушена от студената и злокобна вълна, която идеше от вратата.

Стреснатите есесовци извикаха и се отдръпнаха от нея. Фигурата сякаш се удесетори, когато скочи към тях. Магда усети че я блъскат и ритат, докато ужасените войници скачаха за оръжията си. Ала не бяха достатъчно бързи. Новодошлият се нахвърли върху тях с изненадваща бързина, наведе се, сграбчи за гърлата двамата нападатели и сетне се изправи в пълен ръст.

Под въздействие на завладелия я ужас, Магда почувства, че главата й най-сетне се прояснява. Изправен пред нея стоеше Молашар — неимоверна по размери, черна фигура, очертана на светлината от коридора, с две огненочервени точки на мястото, където са очите, протегнал ръце встрани, стиснал във всяка по един отчаяно мятащ се есесовец. Държа ги така, докато движенията им се забавиха и телата им увиснаха неподвижно, заедно с утихващите агонизиращи звуци. После ги раздруса с такава страшна сила, че Магда чу тракащите им кости и разкъсващите се хрущяли. Накрая Молашар ги запрати в един тъмен ъгъл и изчезна след тях.

Като се мъчеше да не обръща внимание на болката и слабостта си, Магда се претърколи и и се подпря на ръце и колене. Все още нямаше достатъчно сили да се изправи. Трябваха й поне няколко минути, преди да възвърне контрол над краката си.

Изведнъж в стаята се разнесе някакъв звук — жаден, клокочещ и изсмукващ шум, от който й се повдигаше. Забравила умората тя скочи и се насочи към светлината идеща от коридора.

Трябваше незабавно да се измъкне! Забравила беше баща си, завладяна от неизказания ужас на случилото се зад нея в стаята. Коридорът се залюля пред очите й, докато се препъваше към отвора в стената, но тя стисна зъби и продължи. Успя да се добере до отвора без да падне, ала в мига, когато го пристъпваше, забеляза някакво движение с крайчеца на окото.

Зад нея идеше Молашар. Носеше се с едри, гъвкави и почти грациозни крачки, отзад се развяваше наметалото му, очите му блестяха ярко, а устните и брадичката му бяха покрити с незасъхнала кръв.

Магда извика уплашено, хвърли се в отвора и изтича надолу по стълбите към подземието. Макар възможността да му избяга да изглеждаше почти абсурдна, тя отказваше да се предаде. Без да поглежда назад, усети че я наближава и се хвърли към стълбите.

При падането кракът й се подхлъзна, тя изгуби равновесие и полетя надолу. Силни ръце, студени като нощта я сграбчиха отзад, едната през тялото, а другата под коленете. Тя отвори уста, да изпищи от ужас и отвращение, но гласът й секна. Почувства че я вдигат и носят надолу. Хвърли крадешком поглед към разкривеното, бледо, покрито с кръв лице на Молашар, над което се вееха разпилените му коси. В очите му пламтеше безумие, миг след това светлината се скри и Магда вече не можеше да различи нищо. Молашар сви рязко. Носеше я към стълбата в основата на кулата. Тя отчаяно се бореше, но той я стискаше с непреодолима сила в прегръдките си. Накрая се предаде. По-добре да запази сили до мига, когато ще й се отдаде случай да избяга.

Както и предишния път, чувстваше парализиращ хлад в местата, където я докосваше, въпреки дебелите дрехи. От него се носеше някакъв тежък, застоял мирис. И макар да не беше мръсен, изглеждаше някак… нечист.

Той я пренесе през тесния отвор в основата на кулата.

— Къде…? — дрезгаво попита тя, но гърлото й се сви ужасено.

Нямаше отговор.

Магда започна да трепери неудържимо. Пресякоха подземието и когато поеха нагоре по стълбите, зъбите й вече тракаха шумно. Допирът с Молашар сякаш изсмукваше запасите й от телесна топлина.

Наоколо бе тъмно, но въпреки това Молашар вземаше уверено по две стъпала на веднъж. След като направи един пълен кръг по вътрешната страна на кулата, Молашар спря. Магда усети че се притискат в стената на нишата, чу дращене на камък в камък и изведнъж я заля светлина.

— Магда!

Беше гласът на баща й. Докато очите й привикваха с ярката светлина, тя почувства, че я поставят на крака и после ръцете я пуснаха. Протегна ръка по посока към гласа и напипа дръжката на количката. Сграбчи я, вкопчи се в нея и се придърпа като моряк, докопал спасително парче дърво.

— Какво правиш тук? — запита я баща й с остър, яден шепот.

— Войниците… — беше всичко, което успя да промълви тя. Погледът й най-сетне се проясни и тя видя, че баща й я гледа със зяпнала от учудване уста.

— Измъкнаха те от страноприемницата?

Тя поклати глава.