Ф. Уилсън - Крепостта

Магда насочи лъча право в дупката и надникна в мрака, надявайки се веднага да открие източника на странния шум.

Дано да не са плъхове. Моля те, Боже, не позволявай да са плъхове!

Ала вътре не видя нищо друго, освен един покрит с мръсотия под. Драскането идеше някъде от дълбочина. Далеч надясно, може би на около десетина метра тя зърна бледо сияние. Изгаси фенерчето и се увери — там долу нещо светеше и се изкачваше нагоре. Магда присви очи в тъмнината и забеляза очертанията на стълба.

Изведнъж си даде сметка къде е попаднала. Пред нея беше една от галериите — източната. Което означаваше, че светлината вдясно проникваше през разрушения под на подземието. Само преди две нощи тя бе стояла в основата на тази стълба, докато баща й бе обследвал…

… труповете. Щом стълбите се намираха вдясно, значи вляво от нея лежаха осемте мъртви немски войници. Но странният звук не спираше, носещ се към нея от далечния край на галерията — ако там въобще имаше някакъв край.

Тя подтисна отвращението си и продължи да се изкачва, насочвайки светлината нагоре. Оставаше й само още един завой. Магда освети мястото, където стълбите се губеха в тъмната ниша на стената. Тази гледка малко я ободри, знаеше че над нея се намира първият етаж на кулата. Етажът на баща й. И нишата се откриваше в стената, която разделяше техните две стаи.

Магда пъргаво изкачи останалите стълби и се пъхна в нишата. Тя притисна ухо до каменната плоча отдясно, която бе закрепена на панти също като онази в основата на кулата. Никакъв звук не се чуваше зад нея. Въпреки това Магда остана неподвижно, макар и не без известно усилие. Нито крачки, нито гласове. Баща й беше сам.

Тя побутна плочата, очаквайки да подаде лесно. Но плочата не помръдваше. Магда се облегна на нея и натисна с всичко сила. Никакво движение. Прегърбена, чувстваща се затворена в тясната ниша, Магда трескаво премисляше всички възможности. Нещо се беше случило. Преди пет години бе отместила този камък почти без усилие. Нима през тези години крепостта е потънала, нарушавайки деликатния баланс на пантите?

Изкушаваше се да потропа с металната дръжка на фенерчето по плочата. Така поне ще уведоми баща си за своето присъствие. Но какво от това? Той едва ли можеше да й помогне за отместването на плочата. Ами ако чуят звука на горния етаж и някой от войниците или офицерите слезе да провери? Не — в никакъв случай не бива да чука.

Но все пак трябваше по някакъв начин да влезе в стаята! Тя напъна отново сили, като този път опря гръб в отсрещната стена. Плочата и този път не помръдна.

Докато седеше в нишата, ядосана, огорчена изведнъж й хрумна, че има още един път нагоре — през подземието. Ако там нямаше часовои би могла да стигне до двора и в случай, че осветлението все още не е запалено, да се прокрадне до стаята на баща й. Ами ако… но все пак, винаги може да се върне, нали?

Магда се спусна пъргаво до отвора в стената. Посрещна я хладното течение и драскащите звуци. Тя се промъкна през процепа и се отправи към стълбите и светлината, идеща отгоре. Насочила бе фенерчето право пред себе си и внимаваше да не го отклони вляво, където знаеше че лежат труповете.

Колкото по-навътре в подземието влизаше, толкова по-трудно й беше да върви. Умът й, чувството за дълг, любовта към баща й — всички висши слоеве на съзнанието й я тласкаха напред. Но имаше нещо друго, което й пречеше, забавяше я. Някаква първична част от мозъка й се бунтуваше, караше я да се върне обратно.

Тя продължи, без да обръща внимание на предупрежденията. Нищо не можеше да я спре сега… макар трепкащите наоколо сенки да събуждаха в нея ужас. Игра на светлината, повтаряше си тя. Стига да не спира, всичко ще е наред. Магда почти бе стигнала стълбите, когато забеляза нещо да се движи в основата им. Едва сдържа писъка си, когато изскочи в кръга светлина.

Плъх!

Седеше прегърбен на стъпалата, тлъстото му телце усукано в извитата опашка и ближеше закривените си нокти. Повръщаше й се. Не можеше да направи и една крачка, докато тази гадост беше там. Плъхът вдигна глава, погледна я, сетне се изгуби в мрака. Магда не изчака да промени намерението си и да се върне. Тя се втурна нагоре по стълбите, после замря и се ослуша, изчаквайки стомахът й да се успокои.

Горе всичко беше спокойно — не се чуваше никакъв глас, стъпки или покашляне. Единственият шум беше неумолимото драскане, по-настойчиво и силно от всякога, но все още някъде от дъното на пещерата. Тя реши да не му обръща внимание. Не можеше да си представи какво би могло да го предизвиква, а и не желаеше.