Ф. Уилсън: Крепостта

— Не бих казал, че съм възхитен, господин капитан.

— Ще привикнете. Нищо чудно да прекараме остатъка от войната тук.

— Да, господин капитан.

Вьорман долови някакво напрежение в отговорите на Остер и го погледна внимателно. Подофицерът беше по-нисък от него, слаб, с черна коса.

— Не се безпокойте, господин подофицер. Войната скоро ще свърши. Когато тръгвахме, разнесе се новината, че Югославия е капитулирала.

— Господин капитан, трябваше веднага да ни съобщите! Това щеше да оживи хората.

— Нима имат нужда от подобна подкрепа?

— Лично аз, в този момент бих предпочел да съм в Гърция.

— Едва ли ще ви хареса. Сладникави напитки, жилаво месо и странни танци.

— Имам пред вид войната.

— А, това.

През последната година Вьорман беше само един безпомощен наблюдател на собственото си оглупяване. Процес не само незавиден и необратим, но и опасен, за човек, който категорично отказва да стане член на Партията. Но това сякаш беше единственото спасение от разочарованието, което го бе обхванало с напредването на войната и залезът на неговата кариера. Подофицер Остер бе съвсем отскоро под негово командване, за да го знае. Но с времето щеше да научи всичко.

— Може би сте прав, подофицер. Но както вървят нещата, нищо чудно докато стигнете до вашата Гърция, войната вече да е приключила. Предполагам, че за седмица и тя ще капитулира.

— И все пак, вярвам и вие ще се съгласите, че ще служим по-добре на фюрера там, отколкото в тези планини.

— Не бива да забравяте, че именно по нареждане на вашия фюрер се отправихме да заемем позиция тук.

Вьорман забеляза, не без задоволство, че Остер пропусна покрай ушите си това „вашия“, сякаш нищо не бе чул.

— Но защо, господин капитан? Каква задача ще изпълняваме тук?

— Върховното командване, — зае се Вьорман да цитира заключенията от доклада на специалната комисия, — смята, че проходът Дину е стратегическа връзка между руските степи и петролните рафинерии, които подминахме край Плойещи. И ако не дай си Боже, връзките между Райха и Съветите някой ден се влошат, нищо чудно руснаците да нанесат някой мълниеносен удар срещу Плойещи. Излишно е да обяснявам, какво е значението на петрола за военната мощ на Райха.

Остер изслуша търпеливо обяснението, независимо, че го чуваше поне за десети път и че той самият бе разяснявал целта на пътуването пред войниците. И все пак Вьорман почувства, че човекът до него не е съвсем убеден. Не го винеше. Всеки сравнително интелигентен войник би си задал няколко въпроса. Остер бе служил достатъчно дълго в армията, за да намери за необичаен факта, че начело на четири пехотни подразделения се поставя временно командващ, при това ветеран от предишната война, без втори офицер в командването. Още по-странно бе, че същото това подразделение се отправя да заеме бойна позиция в един почти изолиран от света планински район на съюзническа държава. Та това си беше работа за някой лейтенант новак.

— Но, господин капитан, руснаците си имат предостатъчно собствен петрол. А и нали с тях сме сключили пакт за ненападение.

— Разбира се! Колко глупаво от моя страна да го забравя! Пактът. Никой вече не нарушава подобни пактове.

— Нима смятате, че Сталин би дръзнал да тръгне срещу фюрера?

Вьорман едва се сдържа да не отвърне с това, което мисли: Не, защото фюрера ще го нападне пръв. Но Остер не би го разбрал. Както преобладаващата част от следвоенното поколение той бе свикнал да поставя знак за равенство между интересите на фюрера и интересите на германския народ. За него фюрерът бе вдъхновител, смисъл на живота. Вьорман се чувстваше твърде остарял за подобни мисли. Миналият месец бе навършил четирийсет и три. Проследил бе пътя на Адолф Хитлер от бирариите, през Канцеларията до божествените висини. И нито за миг не го бе харесвал.

Вярно, Хитлер бе съумял да обедини страната и да я поведе по пътя към самоуважението и величието, нещо заради което всеки лоялен немец го даряваше със своята благодарност. Но Вьорман не можеше да повярва на този австриец, свикнал да се заобикаля с противни южняци, каквито бяха баварците. Нито един истински прусак не би могъл да се довери на подобни типове. Имаше нещо неприятно и страшно в тях. Нещо от онова, на което бе станал свидетел Вьорман край Познан.

— Съобщете на хората, че могат да излязат и да се поразтъпчат — нареди той, без да обръща внимание на последния въпрос на Остер. Така или иначе, въпросът беше риторичен. — Огледайте внимателно моста, искам да ми докладвате, дали ще може да издържи тежестта на камионите. Аз ще надникна в крепостта.