Ф. Уилсън - Крепостта

Кой би пожелал да живее на такова място? Семената тук вероятно растат мъчително бавно, а реколтата едва стига, колкото да се засее нова. Вярно, козите и овцете изглежда се справяха чудесно, сред ярко-зелената трева и бистрите потоци. Но все пак, кой би пожелал да живее тук?

За пръв път Вьорман зърна крепостта тъкмо когато колоната се провираше през поредното стадо овце, запречило един тесен завой. Още в първия миг долови нещо странно в защитното съоръжение, но не можа да определи какво точно. По форма крепостта напомняше средновековен замък, но беше значително по-малка по размери. Ето защо местните я наричаха твърдината. Нямаше си собствено име и това също бе странно. Вероятно е била построена преди много векове, но въпреки това изглеждаше така, сякаш последният камък е бил поставен едва вчера. В началото дори си помисли, че някъде по пътя са завили в погрешна посока. Не можеше да повярва, че укреплението отсреща, където им предстоеше да заемат позиция е било изоставено преди повече от 500 години.

Вьорман нареди на колоната да спре, после свери местоположението по картата и в края на краищата стигна до извода, че това наистина е бъдещият му команден пост. Той отново разгледа укреплението, този път по-внимателно.

Преди хилядолетия една огромна каменна плоча се беше отлепила от западната стена на прохода. Заобикаляше я дълбока и стръмна клисура, през която бушуваха ледените води на планински поток, който сякаш извираше от самата скала. Именно върху тази плоча бе построена крепостта. Стените й бяха отвесни, високи най-малко тридесет метра, изградени от гранитни блокове, които сякаш се срастваха с гранитната скала на самата планина — с други думи, творението на човека и природата се сливаха в едно цяло. Но най-странна бе самотната кула, която се издигаше на предната стена. Отгоре беше като отсечена, от върха й до дъното на клисурата имаше поне стотина метра. Ето това беше крепостта. Останка от едно отминало време. Единственото примамливо в нея, бе надеждата да им осигури суха постеля за през нощта.

И все пак странно, че изглеждаше толкова запазена.

Вьорман кимна на шофьора до него и се зае да сгъва картата. Името му беше Остер, подофицер Остер, негов пръв заместник в ротата. Остер махна с ръка и потегли, а отзад трите камиона ги последваха бавно. Пътят — или каквото беше там — се разшири с приближаването към завоя и ги изведе до малко затънтено селце, което се гушеше в югоизточната основа срещу скалната стена, върху която се издигаше крепостта.

Докато лъкатушеха между къщите, Вьорман реши да поправи първоначалното си впечатление. Това не беше селце, поне според немските представи. Това беше всичко на всичко една купчина от колиби с каменни стени и сламени покриви, едноетажни с изключение само на една — последната на североизточния край. Тя единствена приличаше на къща, имаше втори етаж и дори отпред висеше някакъв надпис. Не разбираше румънски, но по всичко личеше, че това е местната страноприемница. Вьорман просто не можеше да си представи какъв смисъл има от тази страноприемница — кой ли въобще би дошъл тук?

Само на неколкостотин метра отвъд селото пътят свършваше в ръба на клисурата. От тук през пропастта се прехвърляше дървен мост, положен на каменни колони — единствената връзка на крепостта с външния свят. Хрумнаха му още две възможности — да се изпълзи нагоре по отвесната скала, или да се спусне въже от върха на стената — но почти веднага осъзна, че те граничат с безумието.

С око на познавач, Вьорман веднага оцени стратегическите преимущества на крепостта. Великолепен наблюдателен пункт. От върха на кулата цялото протежение на прохода Дину се разстилаше като на длан, а прикрити зад стените на крепостта петдесетина опитни войници можеха да задържат настъплението на цяла армия руснаци. Не че руснаците биха стигнали някога до прохода Дину, но негова работа ли беше да се обсъжда заповедите на Върховното командване?

Ала Вьорман притежаваше и друг поглед, погледът на художник, на любител на пейзажите и с него оценяваше крепостта и околностите по различен начин. Една акварелна рисунка, или пък маслени бои, мрачни тонове, които да подчертаят суровата красота? Единствения начин да разбере кое ще е по-подходящо, бе да опита и двете. Ще разполага с колкото си иска свободно време през следващите месеци.

— Добре, подофицер — обърна се той към Остер, когато спряха в началото на моста, — какво мислите за нашия нов дом?