Пол Виалар - Под черния флаг

— Ренжар — запита Жан, — но откъде знаеш всичко това?

Ренжар въздъхна и сниши глас:

— Аз започнах точно така — каза той. — Против волята ми се наложи да се присъединя към флибустерите. Днес трябва да призная, че след като станах буканиер, продължих да си спомням това време със съжаление. Твърдо вярвам обаче, че ние заедно ще извършим славни подвизи, друже мой.

Тези думи несъмнено призоваха много спомени в съзнанието на Ренжар, тъй като през голяма част от нощта той продължи да говори. Жан не знаеше дали разказваше за случки, в които сам бе участвувал, или само бе слушал за тях по времето, когато бе плувал под черен флаг. Такъв бе цветът на знамето, издигано от всеки флибустерски кораб на най-високата мачта при среща с неприятели. На този флаг имаше изображение на човешки череп с две кръстосани кости и на пясъчен часовник. Самият му вид предизвикваше паника сред нападнатите.

Тази нощ за първи път, откакто живееха заедно, Жан чу от устата на Ренжар разказа за най-героични приключения, а призори, когато задряма, за да си почине малко, пред затворените му очи преминаха смайващи картини на битки и на завладени кораби. Ренжар обаче го беше убедил и тези приключения приеха в съзнанието му по-скоро формата на война срещу испанците, отколкото на сражения за заграбване на богатства.

Когато продължиха пътя си, слънцето бе вече високо, а като стигнаха морето, денят бе изминал до половина. Спирайки на брега, в един доста обширен пясъчен залив, Жан, който жадно диреше да открие около себе си онова, което търсеше от сутринта, се обърна нетърпеливо към своя другар:

— Още ли не сме стигнали?

— Стигнахме — отговори другият.

— Но аз не виждам нищо!

— Много е светло — каза Ренжар.

— Тъкмо за това би трябвало да се вижда по-добре!

— Пиратите се показват през деня единствено когато са на път. Инак можеш да ги видиш само нощем. В тъмнината те пият, играят комар, ходят по селата, а дори и по градовете, където намират начини да прахосат спечеленото с кръв. Тук някъде сигурно има хора, но са се изтегнали на сянка под дърветата и спят. Корабът на бъдещия ни капитан е закотвен там, зад носа, защитен от погледи и ветрове, а господарят му несъмнено е на борда, в кабината си. Тя не се различава от останалите помещения, тъй като тук всеки е равен пред бога и пред флибустерството. Хайде, върви след мен! Какво ти е?

— Ами ако не ни приеме? — запита Жан.

— Той ме познава.

— А мен?

— Щом аз те представям и щом аз съм те избрал за спътник, той няма да прави разлика между нас.

Кратко време те вървяха по пясъка на безлюдния плаж, после прекосиха скалистия нос и изведнъж, когато бяха вече от другата страна на носа, пред очите им се появи кораб, който леко се поклащаше от вълните, придържан от котвите си.

— Той е! — възкликна Ренжар. — Това е корабът на Лоран дьо Граф.

— Красив е — каза Жан.

— Испанците, от които е взет, не правят нищо посредствено.

— А как ще се качим на борда?

Наистина наоколо владееше пълно спокойствие. Не се виждаше никой, нито на земята, нито на борда.

— Няма дори часовой — отбеляза Жан.

— Не се заблуждавай! Някой бди на борда и ни наблюдава.

— Тогава да му дадем знак.

Те поставиха товара и пушките си на земята и започнаха да размахват ръце. В отговор на това обаче от кораба не се забеляза никакво движение.

— Какво решаваме, Ренжар? — запита Жан.

— Да плуваме — отговори той. — Оттук до кораба няма повече от четвърт левга път и ние лесно ще го минем в тази прозрачна и спокойна вода. За нас дори това би било приятно изкъпване след двудневно ходене.

— Не рискуваме ли да ни посрещнат със стрелба?

— Ще видим — каза Ренжар. — Във всеки случай обичаят ма флибустерите е най-напред да опознаят чужденците, преди да ги обявят за неприятели.

Те съблякоха дрехите си, като оставиха на себе си само по едни къси панталони, после влязоха във водата и заплуваха към кораба. Напредваха бодро и сигурно. Постепенно високият силует, отразен във водното огледало, стана по-голям. В момента платната бяха свалени, но отверстията и топовете се различаваха много добре. Скоро стигнаха до туловището на кораба и можеха да опипат дървото с ръка. От борда обаче нямаше спуснато нищо, за което биха могли да се хванат. Нямаше нито стълба, нито отвор, по който да се вдигнат до моста, а на техните викове никой не отговаряше.

Това продължи доста дълго. Най-после някаква сянка се мярна и един дрезгав глас запита: