Виктор Пелевин - Синята лампа

— А какво станало после? — попита Куката.

— Всичко — отговори Вася.

— А с човека какво се случило?

— Вкарали го в затвора. Заради знамето.

— А със знамето?

— Поправили го и го поставили обратно — отговори Вася, след като поразмисли.

— А когато назначили нов директор, какво се случило с него?

— Ами същото.

Аз изведнъж си спомних, че в кабинета на директора, в ъгъла, стоят едновременно няколко знамена с изрисувани върху тях номера на отрядите: тези знамена той вече два пъти ги връчваше по време на тържествени сборове. Кресло той също имаше в кабинета си, но не зелено, а червено, въртящо се.

— Да, забравих — каза Вася, — когато човекът излязъл иззад щорите, косата му била цялата побеляла. Знаете ли за жълтото перде?

— Аз знам — каза Куката.

— Толстой, ти знаеш ли за жълтото перде?

Толстой мълчеше.

— Ей, Толстой!

Толстой не отговаряше.

Аз мислех за това, че вкъщи в Москва на прозорците също висят жълти пердета — по-точно, жълтозелени. През лятото, когато вратата на балкона през цялото време е отворена, и отдолу, от булеварда, долита шумът на моторите и миризмата на изгорял бензин, смесена с миризмите на разни цветя, или нещо подобно — аз често седя до балкона в зеленото кресло и гледам как вятърът поклаща жълтите пердета.

— Слушай, Кука — неочаквано каза Толстой, — а мъртъвците не ги приемат така, както си мислиш.

— А как? — попита Куката.

— Ами различно. Само че при това никога не казват, че те приемат за мъртвец. И затова мъртъвците после не знаят, че вече са мъртви, и си мислят, че още са живи.

— Теб какво, приемали ли са те вече?

— Не знам — каза Толстой. — Може вече да са ме приели. А може да ме приемат после, когато се върна в града. Нали ти казвам, те не съобщават.

— Кои „те“?

— Кои, кои. Мъртвите.

— Ти пак за своето — каза Куката, — да беше спрял. Омръзна ми вече.

— Да-да, — обади се гласът на Коля, — точно така. Омръзна.

— А на теб, Коля — каза Куката — въпреки всичко утре ще ти ударя един по мутрата.

За малко Толстой замълча.

— Най-главното е — отново заговори той — че тези, които те приемат, също не знаят, че приемат някого за мъртвец.

— Че как тогава приемат? — попита Куката.

— Ами както искаш. Примерно, ти си попитал някого за нещо, или си включил телевизора, а всъщност теб те приемат за мъртвец.

— Аз не за това. Нали те трябва да знаят, че приемат някого, когато го приемат.

— Напротив. Как могат те да знаят нещо, ако са мъртви.

— Значи се получава съвсем неразбираемо — каза Куката. — Как тогава става ясно кой е мъртвец, а кой — жив?

— А ти какво, не разбираш ли?

— Не — отговори Куката, — излиза, че няма разлика.

— Е, тогава помисли какъв си ти — каза Толстой.

Куката направи някакво движение в тъмнината и нещо със сила се удари в стената над самата глава на Толстой.

— Идиот — каза Толстой. — Едва не ме уцели в главата.

— А ние все едно сме мъртви — каза Куката, — помисли.

— Хора — отново заговори Вася, — да разказвам ли за жълтите щори?

— Заври си ги в гъза жълтите щори, Вася. Сто пъти вече сме слушали тая история.

— Аз не съм я слушал — каза от ъгъла Коля.

— И какво, всички ли трябва да слушат заради теб? А после пак ще избягаш да плачеш при Антонина Василиевна.

— Аз плаках, защото ме боли кракът — каза Коля. — Ударих си крака, когато излизах.

— Ти, между другото, трябваше да разказваш. Тогава ти заговори пръв. Мислиш, че сме забравили? — каза Куката.

— Вместо мен разказа Вася — отвърна Коля.

— Той разказа не вместо теб, а просто така. Сега е твой ред. А иначе утре ще ти ударя един по мутрата.

— Знаете ли за черния заек? — попита Коля.

Кой знае защо, аз веднага разбрах за кой черен заек говори той — в коридора пред столовата освен всичко останало висеше шперплат с пирографиран заек с червена връзка — тъй като рисунката беше направена много добросъвестно и подробно, заекът наистина изглеждаше съвсем черен.

— Ето. А казваше, че не знаеш нищо. Давай.

— Имало един пионерски лагер. И там на главния корпус на стената били нарисувани всякакви животни, и едното от тях било черен заек с барабан. В лапите му кой знае защо били забити два пирона. И ето веднъж оттам минавало едно момиче — връщало се от обед. И му станало жал за заека. Приближило се и измъкнало пироните. И изведнъж и се сторило, че черният заек я гледа като жив. Но тя решила, че това само и се струва, и си отишла в стаята. Започнал тихият час. И тогава черният заек изведнъж започнал да бие барабана си. И веднага всички, които били в този лагер, заспали. И започнали да сънуват, че тихият час е свършил и че те са се събудили. После те сякаш започнали да правят всичко, както обикновено — да играят на пинг-понг, да четат и така нататък. А това всичко те го сънували. После свършила смяната, и те заминали по домовете си. После всички те пораснали, завършили училище, оженили се и започнали да работят и да възпитават децата си. А всъщност те просто спали. И черният заек през цялото време биел своя барабан.