Любен Дилов: Шегата на капитана

— Че лошо ли ти е сторила? — подхвърли вторият автопилот, но капитанът му се озъби:

— Не ме карай да го пожелавам и на теб!

Настроението в залата беше вече с няколко градуса по-добро.

— И какво стана? — изпреварих аз надигащия са шум.

— Какво стана? Същото! Любов, щастие и така нататък, после нещата отново взеха да куцат, на края моята подновена хубавица пак стана непоносима и аз… хайде на следващата експедиция! Вие я знаете, оная до планетите край Данеб! Тя и сега си остава най-тежката. Е, оцеляхме, слава на Космоса, и аз си мисля в обратния път: Чака те заслужена почивка, старче, време ти е да мирясаш, на по-младите път да дадеш… А то какво? На космодрума, след още цяло едно столетие, пак моята съпруга! И пак на двайсет годинки! И пак с истинско цвете в рака, и пак „герою мой…“, и пак реве, и така нататък… В черна дупка да падне оня, дето е открил клонинга!

В очите на капитана бликнаха артистични сълзи. И злобата, с която ни описваше второто си завръщане, и старовремските изрази, които употребяваше, бяха така комично поднесени, че вече избухнахме в смях. В един, според мен, лекаря, хубав и целебен смях. Чудесен беше нашият капитан и аз си знаех, че ще намери начин да ми помогне, но толкова комедиантски дарби никога не бих предположил у този могъщ и мрачноват мъж. А историята бе съчинена, разбира се. Твърде детайлно всеки от нас бе изучавал в подготвителната школа предишните междузвездни експедиции — никъде не се споменаваше за каквито и да било клононгови експерименти.

— Смейте се! Смейте се, добичета звездни — пресипна капитанът още по-умело. Но така… Но същото… се случи и след третото ми завръщане! Нямаше спасение от тая проклетия и това си е! Цели три столетия…

Артистичния му хленч окончателно потъна в гръмогласния ни смях. После смехът премина във всеобщ безреспектен коментар, при който се надпреварвахме да остроумничим за сметка на капитана, отреагирвайки собствените си страхове. Превърнал се отново в суровия космически вълк, капитанът търпеливо изчака да спадне първият напор на веселието и като в началото на разказа си, удари с юмрук по пулта.

— Тишина! А сега, ако някой има по-тежки причини да не му се завръща на Земята, нека ни ги каже! Ако ли не, да вървим да си гледаме работата!

Заподканяхме се весело един друг, но никой не стана и аз изръкоплясках. Залата повторно оглуша, този път от признателните аплодисменти на екипажа.

Събранието даде неочаквано добър резултат. Провесените носове, както ги бе нарекъл капитанът, се вдигнаха и безстрашно се насочиха към изненадите, с които щеше да ги посрещне остарялото, за разлика от нас, с още сто години човечество. А месец по-късно, до един здрави и бодри, скачихме звездолета към въртящия се в орбитата около Луната специално за нас сглобен космодрум — там бе ни отпратил невидимият космически диспечер.

Угасихме двигателите, облякохме парадните дрехи и се строихме за излизане. Люкът обаче не се отваряше, а и капитанът не идваше да ни поведе към неизвестното. Чак след половинчасово пристъпване от крак на крак в студения шлюз ни стресна репродукторът с гласа на първия заместник:

— Командването поемам аз. Капитанът е болен. Лекарят веднага да се яви при него. Останалите — приготви се за слизане и спазвай строго дадените инструкции!

Аз панически се затичах към каютата на капитана, но го намерих едва в командната кабина. Седеше си, както ми се стори в първия миг, преспокойно пред главния екран и зяпаше как екипажът му с неловка тържественост слизаше на непознатия му космодрум, как с подобна плахост отсреща пристъпваха десетина души в необичайни за вкуса ни облекла. Иначе си бяха хора и по нищо не личеше, че са родени сто години след нас.

— Какво ти е? — сетих се най-после аз, че съм лекар, и турих ръка на челото му. Едва сега съзрях и лицето му, което вече ме уплаши.

— Болен съм — изпъшка капитанът. — Ще трябва да ме заключиш в карантинното.

— На борда не носим никаква зараза. Пък и тоя специално за нас построен явно не е предназначен за паради, а си е карантинен космодрум.

— Ти от нареждания не разбираш ли?

— Извинявай шефе, но такива неща не могат да се заповядват на един лекар. Аз решавам кой да влиза в карантинното и кой не. Ела в диагностичния кабинет да те прегледам!

Той не помръдна от мястото си. Само ръката му настройваше екрана на близък план. Другата засочи с показалеца групата посрещачи, която вариообективът бързо приближаваше към нас. В гласа му не бе останало нищо заповедническо.