Любен Дилов: Даровете на бога

В чест на Бога си туземци също започнали да изтезават ушите и носовете си, опитвайки се да ги направят по-големи, за да угодят на новия си небесен закрилник, чиито очи гледали повече към безлюдието на океана, отколкото към тях. Най-напред се заели с това, естествено, жените. И като че ли успели. Макемаке започнал от време на време да заповядва на тази или онази с най-хубавите и най-големи обръчи на ушите да се качи при него във въздушния храм. Те, както подобава при докосването до една божествена тайна, никога не казвали какво е ставало горе, но сигурно са се провинявали с нещо, защото Макемаке ги наказвал с една непозната и страшна болест. А децата, които те раждали, обикновено не оставали живи.

Един ден Макемаке внезапно напуснал своето божествено съзерцание, слязъл долу, събрал цялото племе и му заявил, че боговете ще станат благосклонни към него само ако, вместо да правят тия глупави малки човешки и животински фигурки, издялат големи каменни божества. Толкова големи, че да стигнат чак до върховете на дърветата, та да могат да се виждат от страната на боговете. Обидно било за боговете хората да дялат от камък и дърво себе си, а не тях; това им показвало, че хората отказват да ги слушат. Ето защо, ако искат да изкупят вината си, всяко семейство трябвало да направи един свой голям макемаке.

Хората не знаели как, но той свалил от храма си ония странни звънтящи предмети, които можели да режат и да пробиват. С тях сравнително лесно се отсичали грамадни късове от още крехката лава. Научил той мъжете как да работят с тях, търпеливо им помагал при направата на първия каменен гигант. Когато го запитали как точно трябва да изглежда, защото те били изкусни във ваянето на лица, той им отвърнал: „Аз съм вашият бог и всички трябва да носят моя образ…“ След това им наредил да отсекат много дървета, да ги огладят и им показал как да превозят върху техните стволове огромната статуя. Огледал първият вдигнат паметник, спуснал ниско челото си и им заявил, че трябвало още нещо, че това не били достатъчно — нещо от себе си да сложели.

Тогава хората се досетили за червената пръст от другия край на вулкана Рана Рараку и омесили от нея подходяща шапка за каменния макемаке. Но как да я вдигнат на главата му? Отново техният бог ги научил: да отсекат нови дървета, да сглобят здраво скеле, дал им и нужните въжета, които свалил от своята лодка. Чак когато и шапката била отгоре, той се отдръпнал доволно, заповядал им да се захванат със следващия, напомнял им заканата на боговете и отново се оттеглил в своето високо светилище.

Островитяните, които открай време обичали да ваят образи, много харесали новата работа. Тежка била, непосилна, изисквала и много време, затова те не я правели всяко семейство поотделно, както им било наредено, а задружно. Но тя носела неизпитвана до тогава радост на душите и телата им. Всеки път, когато се изправел поредният гигант, когато засветела на главата му червената шапка, племето си устройвало около него буйно и щастливо празненство. Извивали своите танци и около дървото, на което се издигал храма на Макемаке. А Макемаке излизал на площадката и благосклонно им махал с клончето, с което пъдел мухите от себе си.

Веднъж обаче той не се появил, колкото и шумно да му пеели и танцували под дървото. Не бил взел и оставената му храна, но пак никой не посмял да се качи в светилището. Чак след като издигнали още един негов каменен образ, а той отново не излязъл да го благослови, неколцина смелчаги се покатерили по съседните дървета и оттам надникнали в светилището. Душата на Макемаке била отлетяла обратно в страната на боговете. Заварили само половината от тялото му — другата половина била изкълвана от птиците, оглозгана от мравките.

Племето решило, че Макемаке, най-после доволен от тях, се е оттеглил окончателно в божествените селения, и си отдъхнало, защото близостта на един бог, колкото и желан да е, винаги притеснява човека. Но работата трябвало да продължи — още много семейства били без свой каменен макемаке. И ставала все по-тежка. Инструментите, които той им оставил се изхабили и почупили. Наложило се сами да си приспособят инструменти от твърд камък. За превозването на всяка статуя изсичали всеки път нови дървета, тъй като старите гниели и се натрошавали, та след време от гората не останало почти нищо. Цяла каменна гора били направили вече на брега на океана, но другата, живата гора изчезнала. А тя спирала ветровете заради тях, задържала водите, оплодяващи земята им. И ето: пресъхнали изворите им, измрели или били изядени животните им, отлетели птиците. Трудно се намирали храни вече и за дарове, още по-трудно за изхранването на хората. А Макемаке не се връщал да им каже до кога да продължават със статуите, та нали се създавали нови и нови семейства! Тогава едно младо поколение, което знаело за идването на живия Макемаке само от старите легенди, се възбунтувало.