Виктор Пелевин - Зомбификация (Опит за сравнителна антропология)

„Зашеметеният абориген гледа съдбоносния указател, вдигнал ръце, сякаш иска да спре смъртоносната субстанция, която във въображението му прониква в неговото тяло. Бузите му побледняват, а очите придобиват стъклен блясък; лицето ужасно се изкривява… той иска да закрещи, но обичайният вик засяда в гърлото му, а от устата излиза пяна. Тялото му започва да трепери, той отстъпва и пада на земята, гърчейки се като в смъртна агония. След известно време става много спокоен и допълзява до убежището си. От този момент той заболява и съхне, отказва се от храната и не участвува в живота на племето“.

Но ако магьосникът се опита да направи същото с някого от европейците, дори със същия този антрополог, едва ли ще излезе нещо. Европеецът просто няма да разбере значимостта на събитието — той ще види пред себе си нисък гол човек, размахващ животинска кост и мърморещ някакви думи. Ако беше другояче, австралийските магьосници отдавна щяха да управляват света.

Всички известни случаи на зомбификация имат същата природа. Ако един европеец (или човек от произволна друга култура) се подложи на действието на „праха зомби“, то на него ще подейства само тетродоксинът, и той или ще умре, или временно ще изпадне в дълбока кома. А на селския жител на Хаити ще подейства именно „праха зомби“, и забелязвайки, че лежи в ковчег и не диша, той ще разбере, че някой от враговете му го е продал на магьосника , който е отделил неговия „малък добър ангел“ от тялото с помощта на магически капан.

Магията съществува; тя е извънредно ефективна — но само в своето собствено измерение. За да подейства тя на човека, е необходимо съществуването на „психичен фон“, който я прави възможна. Необходим е набор от очаквания, позволяващ по определен начин да се пренасочи психичната енергия — именно да се пренасочи, защото магическите въздействия се основават не на мощни външни влияния, а на управлението на вътрешните процеси у жертвата, на включването на психични механизми, формирани от културата и съществуващи само в нейните рамки. Този „психичен фон“ постепенно се изменя — сякаш някой пренастройва нашите „приемници“ от една радиостанция на друга. Ние отдавна сме престанали да виждаме таласъми и горски духове, затова пък се научихме да виждаме летящи чинии; по-рано чудеса творяха магьосниците — сега с това се занимават разни подозрителни телехипнотизатори, но работата тук не е толкова в тях, колкото в нашата неосъзната готовност или осъзнато нежелание да участваме в техните кампании, основани на използването на създавания от самите тях (деца с цветя, писма) „психичен“ фон. След като почти изкоренихме религията (която в своето време със същата тъпа непримиримост измести магията), ние с радостно изумление узнахме, че освен прашните идеологически работници и участъковите лекари за нашите души и тела могат да се погрижат някакви си „екстрасенси“. И колкото повече вярваме в това, колкото повече сме готови за тях, толкова повече ще се множат те. Но австралийският абориген, попаднал на сеанс на Анатолий Кашпировски, едва ли ще осъзнае значимостта на ситуацията — по-скоро той ще види нисък облечен човек, произнасящ някакви думи и внимателно гледащ в залата. Иначе Анатолий Кашпировски отдавна да беше станал главен шаман на австралийските аборигени.

Австралийските аборигени са много лесни за управляване. Но управлението на самите нас до неотдавна не беше много по-сложно. Нека опитаме да се пренесем десет-петнайсет години назад и да видим принципите на формиране на вече полуразрушения днес „психичен фон“ с очите на антрополога.

Магията ни преследва още от детството. Отначало ни украсява малка пентаграма от червена пластмаса с портрета на къдравия покровител на всички деца. При това ние получаваме първото от магическите имена — „октомврийчета“, и узнаваме, че „са ни нарекли така не напразно — в чест на победата на Октомври“. Интересно е, че първата магическа инициация се провежда на такава възраст може би само при индианците Хиваро (източен Еквадор), когато дават на детето да опита специална съставка, наречена маикуа , и го изпращат да търси своята душа. Тази първа инициация (има се предвид приемането за октомврийчета) не носи в себе си никаква заплаха и подобно на играта на война, се явява игра на бъдеще. Втората инициация вече е много по-сложна — порасналите деца се обучават на зачатъци на ритуал („салют“, „честна пионерска“) и символика — връчва се нова значка (пламтяща пентаграма от метална сплав) и неравнобедрен триъгълник от червена материя (неговите краища символизират отца, сина и още единия син), който се завързва на възел в района на гърлото и обезпечава сипматическата връзка с Червеното Знаме (затова значката просто се връчва, а връзката сякаш се поверява, и макар че тя свободно се продава за седемдесет копейки редом до чорапите и сапуна (да напомним, че става дума за средата на седемдесетте), но веднъж купена, става сакрален обект и изисква особено отношение). Дава се втори магически статус — „пионер“, и в съзнанието за пръв път се въвежда страх да не бъде той загубен. Изключването от пионерите е практически непозната процедура, но самото напомняне за тази възможност ражда в детската душа страх да не се окажеш парий; този страх започва да се използва от административно-педагогическия персонал с цел опростяване на „възпитанието“ и управление: